Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Всичко след това се случи бързо. Нямаха артилерия, но картечарите откриха огън. Шестстотинте души от батальона бяха разположени в редица, дълга около хиляда метра и разтеглена в посока север-юг. Неколцина бяха избрани да тръгнат напред. Другите се запътиха бавно на запад, към следобедното слънце, което светеше косо през листата на дърветата.

Подир няколко минути падна и първият снаряд. Изпищя във въздуха, проби листака и накрая се взриви някъде зад Григорий с басов тътен, от който земята под нозете на войника се разтресе.

— Съгледвачът им е посочил мястото. Целят се там, където сме ние. Добре, че се махнахме — каза Томчак.

Но и немците разсъждаваха и явно откриха грешката си, понеже следващият снаряд удари земята малко пред напредващите руси.

Войниците около Григорий станаха неспокойни. Непрестанно се озъртаха, държаха пушките си в готовност за стрелба и се ругаеха един друг при най-малкия повод. Давид все гледаше нагоре, сякаш можеше да види летящия снаряд и да го избегне. Исак доби нападателен вид като на футболния терен, когато противниковият отбор заиграеше грубо. Григорий установи, че е смазващо да знаеш, че някой прави всичко по силите си да те убие. Имаше чувството, че е получил страшно лоша новина, а не може да си спомни каква. Налудничаво си представи как изкопава дупка в земята и се скрива.

Питаше се какво ли виждат артилеристите. Дали на някое възвишение не стоеше наблюдател, взиращ се в гората с мощен немски бинокъл? В гората не можеш да видиш един човек, ала навярно можеш да забележиш шестстотин, които се движат на група сред дърветата.

Някой беше преценил, че прицелът е добър — в следващите мигове се взривиха още няколко снаряда и част от тях паднаха право в целта. И от двете страни на Григорий се разнесоха оглушителни гърмежи, надигнаха се гейзери от пръст, хората закрещяха и из въздуха се разлетяха откъснати крайници. Григорий се разтрепери от ужас. Нямаше какво да направи и как да се защити — снарядът или щеше да го уцели, или не. Ускори ход, като че бързината можеше да помогне. На другарите му явно им беше хрумнало същото, защото без заповед всички хукнаха.

Григорий стисна пушката в потните си длани и се помъчи да не изпада в паника. Валяха още снаряди — пред него, зад него, отляво и отдясно. Побягна по-бързо.

Обстрелът стана толкова постоянен, че Григорий вече не можеше да различи гърмежа на отделните снаряди — носеше се несекващ тътен като от сто бързи влака. Сетне батальонът явно приближи към противника, защото снарядите започнаха да падат зад гърбовете на войниците. Скоро артилерийският огън стихна и след малко Григорий разбра причината. Пред него започна картечна стрелба и той осъзна, че е близо до линията на противника. Призля му от уплаха.

Картечните откоси почнаха да пердашат гората, разкъсваха короните и разцепваха стволовете на дърветата. Григорий чу наблизо вик и видя как Томчак пада. Коленичи до подпоручика. Лицето и гърдите на младия офицер бяха покрити с кръв. С ужас забеляза, че е ранен в окото. Томчак опита да помръдне и изкрещя от болка.

— Какво да правя? Какво да правя? — повтаряше Григорий. Би могъл да превърже рана, ала как да помогне на човек, който е прострелян право в окото?

Някой го халоса по главата. Вдигна поглед и видя, че край него търчи Гаврик и вика:

— Мърдай, Пешков, мърдай!

Григорий погледа още малко ранения Томчак. Стори му се, че вече не диша. Нямаше как да е напълно сигурен, ала се изправи и хукна да бяга.

Стрелбата се засили. Страхът на Григорий се превърна в гняв. Вражеските куршуми го разяриха. Знаеше, че е безразсъдно, но не можеше да го овладее. Внезапно му се прииска да изтреби гадовете. На няколкостотин метра напред, от другата страна на едно сечище, забеляза сивите униформи и каските с шипове на противника. Застана на коляно зад едно дърво, подаде се иззад ствола, вдигна пушката, прицели се в един немски войник и за пръв път натисна спусъка.

Нищо не последва. Григорий си спомни, че не е свалил предпазителя.

Не беше възможно да свали предпазителя на пушка Мосин-Наган , докато се прицелва и прикладът опира в рамото му. Свали я, седна зад дървото, положи приклада в сгъвката на лакътя си и завъртя голямото изпъкнало копче, което освобождаваше затвора.

Огледа се. Останалите бяха спрели да тичат и също като него бяха намерили прикритие. Едни стреляха, други презареждаха, трети бяха ранени и се гърчеха от болка, а някои лежаха неподвижно, мъртви.