Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Пински повдигна чука и доби съсредоточен вид, сякаш обмисляше още един удар. Григорий се стегна и пребори изкушението да моли за пощада. Тогава Пински го попита.

— Кой си ти?

Григорий опита да говори. Първо от устата му излезе само кръв. Най-накрая успя да каже:

— Григорий Сергеевич Пешков.

Пински отново го удари в стомаха. Григорий изстена и повърна кръв.

— Лъжец — констатира Пински. — Как ти е името?

И той отново вдигна чука.

Константин напусна мястото си пред струга и излезе напред.

— Господин капитан, този човек е Григорий Пешков! — възнегодува той. — Всички го познаваме от години.

— Не ме лъжи! — каза Пински и вдигна чука. — Или ще опиташ от това.

Намеси се Варя, майката на Константин.

— Не е лъжа, Михаил Михайлович. — Използваше бащиното име на Пински, за да покаже, че го познава. — Той е този, за който се представя. Тя се изправи и скръсти ръце пред могъщата си гръд, сякаш предизвикваше полицая да я опровергае.

Тогава обяснете ми това — каза Пински и измъкна от джоба си лист хартия. — Преди два месеца Григорий Сергеевич Пешков е напуснал Петербург с парахода Архангел Гавриил .

Появи се Канин и рече:

— Какво става тук? Защо никой не работи?

Пински посочи Григорий:

— Този тук е Лев Пешков, брат на Григорий. Издирван за убийството на полицай.

Всички се развикаха един през друг. Канин вдигна ръка да ги смълчи и рече:

— Господин капитан, познавам Григорий и Лев Пешкови, понеже от години ги виждам почти всеки ден. Приличат си, както е обичайно за двама братя, но Ви уверявам, че това е Григорий. Освен това, бавите работата на целия цех.

— Ако това е Григорий, — подзе Пински с израза на човек, който се кани да извади най-големия си коз, — кой тогава е отплавал на борда на Архангел Гавриил ?

Още щом зададе въпроса, отговорът стана очевиден. След миг дори и Пински се досети и доби глупав вид.

— Паспортът и билетът ми бяха откраднати — рече Григорий.

Пински побесня.

— Защо не съобщи на полицията за кражбата?

— Какъв е смисълът? Лев беше напуснал страната. Не можехте да върнете нито него, нито собствеността ми.

— Това те прави съучастник в бягството му.

Канин пак се намеси.

— Капитан Пински, първо обвинихте този мъж в убийство. Навярно това беше достатъчно основание да прекъснете производството в този цех. Признахте обаче, че сте сгрешили, и сега го обвинявате единствено, че не е съобщил в полицията за кражбата на някакви документи. Междувременно, Вашата страна е във война и вие бавите производството на локомотиви, от които руската армия отчаяно се нуждае. Освен ако не искате името си в следващия ни доклад до ръководството на армията, предлагам да приключвате тук бързо.

— В коя запасна част си? — обърна се Пински към Григорий. Без да се замисля, Григорий отвърна:

— Нарвски полк.

— Ха! — извика Пински. — Днес ги свикват.

Той погледна Исак.

— И ти си мобилизиран, обзалагам се.

— Исак не каза нищо.

— Освободете ги — нареди Пински.

Когато пуснаха ръцете му, Григорий се олюля, но успя да се държи на крака.

— Добре ще е и двамата да се явите в наборния пункт, както ви е наредено — обърна се полицаят към Григорий и Исак. — Иначе ще си имате работа с мен.

Врътна се на пета и излезе с малкото останало му достойнство. Хората му го последваха.

Григорий тежко седна на някакво столче. Главоболието го заслепяваше, ребрата го боляха, а коремът му беше ударен. Имаше нужда да се свие в някой ъгъл и да загуби свяст. В съзнание го държеше единствено яростното желание да унищожи Пински и системата, част от която беше той. „Някой ден“, мислеше си Григорий, „ще сложим край на Пински, на царя и на всичко, което символизират.“

Канин рече:

— Армията няма да се занимава с вас двамата — погрижил съм се за това — но се боя, че за полицията нищо не мога да направя.

Григорий кимна мрачно. От това се боеше. Най-жестокият удар на Пински, по-лош от ударите с чука, щеше да е да се погрижи Григорий и Исак да отидат в армията. Канин продължи:

— Ще ми бъде неприятно да ви загубя. Ти беше добър работник. Изглеждаше искрено развълнуван, но беше безсилен. Постоя още малко, вдигна безпомощно ръце и излезе от цеха.

Варя се появи пред Григорий с купа вода и чист парцал. Изми кръвта от лицето му. Беше яка жена, но здравите й ръце пипаха внимателно.

— Трябва да отидеш в жилищните помещения — каза тя. — Намери си празно легло и полегни около час.

— Не — отвърна Григорий. — Отивам си у дома.