Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Качи се на влака заедно с Исак и още няколкостотин запасняци с нови сиво-зелени униформени бричове и куртки. И Григорий като всички носеше пушка, Мосин-Наган руска направа, висока колкото него с дългия остър щик. Огромната синина от ударите с чука покриваше почти половината му лице и останалите мъже във вагона се отнасяха към него с предпазливо уважение. Вземаха го за някакъв бандит. Влакът излезе от Петербург и затрака упорито през поля и гори.

Залязващото слънце се падаше напред и вдясно от тях, значи пътуваха на югозапад, към Германия. Макар това да му се струваше очевидно, когато го спомена, впечатли и изненада останалите: повечето не знаеха къде се намира Германия.

Григорий пътуваше с влак едва за втори път. Ясно си спомняше първото пътуване. Когато беше на единадесет години, майка му ги доведе заедно с малкия Лев в Санкт Петербург. Баща му беше обесен преди няколко дни и детският ум на Григорий още бе изпълнен със страх и мъка, но подобно на всяко момче, пътешествието го вълнуваше — плътният мирис на мощния локомотив, огромните колела, дружелюбното държание на селяните в третокласния вагон и опияняващата бързина, с която пейзажът се нижеше край влака. Част от тази възбуда се върна у него сега и не можеше да не възприеме случващото се поне малко като приключение, завладяващо, а не само ужасно.

Този път обаче пътуваше във вагон за добитък, като всички с изключение на офицерите. Във вагона имаше четиридесетина души — работници от столицата, бледи и с шавливи очи; дългобради селяни с провлачен говор, които се дивяха на всичко и половин дузина тъмнокоси, тъмнооки евреи.

Един от евреите седна до Григорий и му се представи като Давид. Баща му правел железни кофи в двора им, разказа той, и ги продавал от село на село. Обясни още, че в армията било пълно с евреи, защото било по-трудно да се отърват от военната служба.

Командваше ги един старшина на име Гаврик, редовен войник, който нервничеше, лаеше заповеди и псуваше непрестанно. Правеше се, че мисли всички за селяни и ги наричаше „скотоложци“. Беше приблизително на възрастта на Григорий — твърде млад, за да е участвал в Японската война от 1904–1905 година, та затова Григорий предположи, че въпреки перченето старшината е уплашен.

През няколко часа влакът спираше на някоя гара и мъжете слизаха. Понякога получаваха само супа и бира, а понякога само вода. Между спирките седяха на пода на вагона. Гаврик имаше грижата да ги обучи да почистват пушките, напомни им различните военни чинове и обръщенията към офицерите. Поручиците и капитаните бяха „Ваше благородие“, а следващите чинове изискваха най-различни обръщения, чак до „Ваша светлост“ за аристократите.

На втория ден според Григорий вече се намираха в руска Полша.

Попита старшината точно в коя част на армията са зачислени. Знаеше, че са в Нарвския полк, но никой не им беше казал как се вписват в общата картина. Гаврик отговори:

— Не е твоя работа. Ходиш където ти кажат, правиш какво ти кажат.

Явно и той не знаеше.

След ден и половина влакът спря в градец на име Остроленка. Григорий не го беше чувал, но виждаше, че тук железопътната линия свършва, та предположи, че е близо до немската граница. Тук се разтоварваха стотици вагони. Плувнали в пот хора и коне се мъчеха да свалят тежките оръдия от вагоните. Хиляди войници кръжаха около сприхавите офицери, които опитваха да ги разпределят по взводове и роти. През това време тонове припаси трябваше да се прехвърлят в конски каруци — меса, чували брашно, бъчонки с бира, сандъци с патрони и артилерийски снаряди и тонове овес за многобройните коне.

По някое време Григорий мерна омразното лице на княз Андрей. Униформата на княза беше разкошна — Григорий не познаваше добре нашивките и не можеше да определи нито полка, нито чина. Яздеше едър дорест кон. Подире му крачеше ефрейтор, понесъл канарче в клетка. „Мога да го застрелям сега и да отмъстя за баща си“, помисли Григорий. Глупава мисъл, разбира се, но все пак той поглади спусъка на пушката, докато князът и канарчето му се отдалечаваха в тълпата.

Времето беше горещо и сухо. Тази нощ Григорий и другарите му от вагона спаха на земята. Григорий разбра, че те съставляват взвод и ще останат заедно в обозримото бъдеще. Следващата сутрин се запознаха с командира си, притеснително млад подпоручик на име Томчак. Той ги поведе на северозапад от Остроленка.

Томчак каза на Григорий, че са в Тринадесети армейски корпус, под командването на генерал Клюев, и са част от Втора армия начело с генерал Самсонов. Останалите от взвода се стреснаха, понеже числото тринадесет носи лош късмет, а старшина Гаврик го скастри: