— Какво трябва да правим? — попита Исак.
— Просто не отивайте в казармата. Всичко ще е наред. Говорил съм.
Исак беше настъпателен по природа — затова беше толкова добър спортист — и не беше доволен от отговора на Канин:
— Как така ще е наред?
— Армията дава на полицията списък с мъже, които не отиват, а полицията ги събира. Името ти просто няма да е в този списък.
Исак изсумтя недоволно. Григорий също недолюбваше подобни полуофициални уговорки — твърде много можеше да се обърка, но работата с правителството винаги беше такава. Канин или беше подкупил чиновника, или му беше свършил друга услуга. Нямаше смисъл да недоволстват.
— Чудесно — каза Григорий на Канин. — Благодаря.
— Не ми благодари — каза спокойно Канин. — Сторих го за себе си и за Русия. Умели мъже като вас двамата са ни нужни, за да правят влакове, а не за да спират с гърди немските куршуми. Това го може и един неграмотен селяк. Правителството още не е съобразило това, но с времето ще го схванат и тогава ще ми благодарят.
Григорий и Исак минаха през портите.
— Защо пък да не му вярваме? Какво имаме да губим? — попита Григорий. Те се наредиха, за да отбележат присъствие — и двамата пуснаха метално квадратче с номер върху него в една кутия. — Звучи добре.
Исак не беше убеден:
— Ще ми се да се чувствах по-уверен в това.
Тръгнаха към работилницата за колела. Григорий отпъди тревогите си и се подготви за работа. Фабриката на Путилов произвеждаше повече влакове от всякога. Военните бяха заключили, че при артилерийски обстрел ще има унищожени локомотиви и вагони, следователно още от началото на военните действия ще им бъдат нужни нови. Григорий и хората му бяха притиснати да работят по-бързо.
Щом пристъпи в цеха, почна да си навива ръкавите. Помещението беше малко, и заради огъня през зимата беше горещо, а сега, в разгара на лятото, беше жарка пещ. Металът скърцаше и звънтеше, докато струговете го оформяха и полираха.
Григорий видя изправения до струга си Константин и нещо в стойката му го накара да се смръщи. Лицето на приятеля му излъчваше предупреждение — нещо не беше наред. Исак също забеляза, реагира по-бързо, спря, улови ръката на Григорий и подхвана:
— Какво…?
Не довърши въпроса.
Иззад пещта пристъпи фигура в черно-зелена униформа и удари Григорий в лицето с чук.
Той опита да избегне удара, ала се забави само със секунда, и макар да успя да се извърне, дървената глава на големия чук попадна високо върху скулата му и го повали на земята. Остра болка прониза главата му и той извика високо.
Мина известно време, преди зрението му да се избистри. Най-сетне вдигна поглед и зърна набитата фигура на Михаил Пински, капитана от местния полицейски участък.
Трябваше да очаква това. Сбиването през февруари му се размина твърде леко. Полицаите не забравяха подобни неща.
Видя също как Исак се бие с партньора на Пински, Иля Козлов, и още двама полицаи.
Григорий остана на земята. Ако можеше, нямаше да отговори на удара. Нека Пински си отмъсти, дано тогава остане доволен.
Но още след миг се оказа, че не може да изпълни намерението си.
Пински вдигна чука. Макар и ненужно, Григорий позна инструмента — с този чук наместваше отливките в пясъка. Чукът се спусна към главата му.
Извъртя се, но в последния момент Пински направи същото с оръжието си и тежкият дъбов инструмент се стовари върху лявото рамо на Григорий. Той изрева от болка и гняв. Докато Пински си възвръщаше равновесието, Григорий скочи на крака. Лявата му ръка висеше безполезна, но дясната бе наред. Той замахна с юмрук към Пински, без да се замисля за последиците.
Не удари. Две незабелязани от него фигури в черно-зелени униформи изникнаха от двете му страни, а ръцете му бяха сграбчени и здраво задържани. Опита се да се освободи от полицаите, но не успя. Със замъглен от ярост поглед видя как Пински замахва с чука и удря. Ударът попадна в гърдите му и той усети как ребрата му се трошат. Следващият бе насочен по-надолу, в корема. Григорий се сви и повърна закуската си. Още един удар в слепоочието. За миг му причерня и се свести увиснал безпомощно в ръцете на двамата полицаи. Исак също бе задържан така от другите двама.
— Поуспокои ли се? — попита Пински.
Григорий изплю кръв. Тялото му беше маса от болка и не можеше да мисли нормално. Какво ставаше? Пински го мразеше, но все нещо трябваше да е предизвикало това. А и беше дръзко от негова страна да действа точно тук, насред фабриката, обграден от работници, които нямаха причина да харесват полицията. По някаква причина той трябва да се беше почувствал уверен в себе си.
Читать дальше