Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Григорнй си спомни, че вече е дал името и адреса на най-близкия си роднина.

— В моя случаи, Лев — каза той.

— Дали е вече в Америка?

— Би трябвало. Пътят дотам е по-малко от осем седмици.

— Надявам се да си е намерил работа.

— Няма защо да се тревожиш. Ще се оправи. Всички го харесват. Жегна го ядно недоволство. Лев трябваше да е тук, в Русия, да се грижи за Катерина и нероденото й дете и да се тревожи за повиквателни, докато Григорий слагаше началото на новия живот, за който спестяваше пари и правеше планове. Лев му бе отнел тази възможност. А Катерина продължаваше да се тревожи за мъжа, който я беше изоставил, вместо за този, който бе останал.

— Сигурна съм, че се справя добре там, но ми се ще да беше писал.

Григорий настърга крайчето на парче твърдо сирене върху яйцата и ги посоли. Тъжно се запита дали някога ще чуят нещо от Америка. Лев никога не бе проявявал сантименталност и може би бе решил да се отърси от миналото си като змия — от кожата си. Григорий обаче не изрече на глас опасенията си, за да щади Катерина, която още се надяваше Лев да я повика при него.

— Дали ще се биеш, как мислиш?

— Не и ако мога да го избегна. За какво се бием?

— Казват, за Сърбия.

Григорий разпредели яйцата в две чинии и седна на масата.

— Проблемът е дали Сърбия ще бъде тиранизирана от австрийския император или от руския цар. Съмнявам се, че сърбите ги интересува кой точно, мен — също. — Той започна да се храни.

— Тогава, за царя.

— Бих се бил за теб, за Лев, за себе си, за бебето ти…, но за Царя? Не.

Катерина излапа набързо яйцата си и обра чинията с нова филия хляб.

— Какви имена харесваш за едно момче?

— Баща ми се казваше Сергей, неговият — Тихон.

— Харесва ми Михаил. Като архангела.

— И на повечето хора им харесва. Затова се среща толкова често.

— Може би трябва да го нарека Лев. Или дори Григорий.

Григорий се трогна. Много би му харесало да си има племенник-съименник. Само че не му се щеше да я притиска по въпроса.

— Лев би било хубаво — каза той.

Изсвистя свирката на фабриката — звук, който можеше да бъде чут из целия Нарвски район, и Григорий се изправи.

— Аз ще измия чиниите — каза Катерина. Нейната работа започваше преди седем, час по-късно от тази на Григорий.

Тя му подаде буза и Григорий я целуна. Беше мимолетна целувка и той не позволи на устните си да останат по-дълго от миг но се наслади на мекотата на кожата й и топлия, сънлив аромат на шията й.

Сложи си шапката и излезе.

Времето навън бе лятно, топло и влажно въпреки ранния час Григорий почна да се поти, докато вървеше с бърза стъпка по улиците.

За двата месеца след заминаването на Лев, Григорий и Катерина бяха установили неловко приятелство. Тя разчиташе на него, а той се грижеше за нея, но нито един от двамата не искаше това. Григорий искаше любов, не приятелство. Катерина искаше Лев, не Григорий. Но Григорий намираше някакво удовлетворение в това да й осигурява добра храна. Само така можеше да изразява любовта си. Надали това беше трайно решение, но сега бе трудно да мисли дългосрочно. Още планираше да избяга от Русия и да се добере до обетованата земя, Америка.

На портата на фабриката бяха залепени нови мобилизационни афиши и мъжете се трупаха около тях. Неграмотните умоляваха другите да им четат на глас. Григорий се озова до Исак, капитана на футболния отбор. Двамата бяха на една възраст, запасняци. Погледът на Григорий пробягна по обявленията в търсене на тяхното поделение.

Днес бе там.

Погледна отново, но нямаше грешка — Нарвски полк.

Прегледа списъка с имената и намери своето.

Всъщност досега не вярваше, че може да се случи. Ала се самозалъгваше. Беше на двадесет и пет, здрав и прав, отличен материал за войник. Разбира се, че отиваше на война.

Какво щеше да се случи с Катерина? И с бебето й?

Исак изруга на висок глас. И той беше в списъка.

— Няма защо да се тревожите — чу се глас зад тях.

Обърнаха се и видяха Канин, сговорчивият началник на леярната, висок и слаб инженер на тридесетина години.

— Да не се тревожим? — обади се скептично Григорий. — Катерина ще роди бебето на Лев и никой няма да може да се грижи за него. Какво да правя?

— Ходих да се видя с човека, който отговаря за мобилизацията в района — каза Канин. — Обеща ми да освободи всичките ми работници. Само съмнителните трябва да ходят.

Григорий се обнадежди отново и сърцето му подскочи. Твърде хубаво звучеше, за да е истина.