Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Половината живот на Мод бе преминал в заобикаляне на това правило. Трябваше да се измъкне навън незабелязано. Това беше доста трудно. Макар в жилището на Фиц на „Мейфеър“ да живееха само четирима членове на семейството, по всяко време в къщата имаше поне дузина слуги.

А след това Мод трябваше да остане навън цяла нощ, без никой да разбере.

Тя внимателно задейства плана си.

— Имам главоболие — заяви към края на обяда. — Беа, ще ме извиниш ли, ако не сляза за вечеря?

— Разбира се — отвърна Беа. — Мога ли да направя нещо? Да пратя ли да повикат професор Ратбоун?

— Не, благодаря. Не е сериозно.

Главоболие, което не е сериозно, беше обичайният евфемизъм за месечно неразположение и всички го приемаха без допълнителни коментари.

Дотук добре.

Мод се качи в стаята си и позвъни на прислужничката.

— Лягам си, Сандерсън — съобщи тя и подхвана внимателно премислената си реч. — Предполагам, че ще остана тук цял ден. Моля, кажи на другите слуги да не ме безпокоят по никакъв повод. Може да позвъня да ми се донесе вечеря в стаята, но се съмнявам. Имам чувството, че мога да спя цяло денонощие.

Така си гарантираше, че отсъствието й ще остане незабелязано до края на деня.

— Болна ли сте, милейди? — попита Сандерсън угрижено. Някои дами често оставаха на легло, но не и Мод.

— Обичайното женско неразположение, просто по-тежко от друг път.

Личеше си, че Сандерсън не й вярва. Днес вече я беше пратила навън с тайно послание, което не се бе случвало досега. Сандерсън знаеше, че става нещо необикновено. Но на прислужничките не им беше позволено да разпитват господарките си. На Сандерсън й оставаше само да се чуди.

— И не ме буди сутринта — добави Мод. Не знаеше кога ще се върне и как ще се промъкне незабелязано у дома.

Сандерсън излезе. Мод набързо се съблече и почна да тършува из гардероба си.

Не беше свикнала сама да си изважда дрехите — обикновено Сандерсън се занимаваше с това. Черната й рокля за разходка имаше шапка с воалетка, ала Мод не можеше да се облече в черно за сватбата си.

Погледна часовника над камината — три и двадесет. Нямаше време за губене.

Подбра стилен френски тоалет. Облече тясна дантелена блуза с висока яка, за да подчертае дългата си шия. Отгоре сложи рокля в небесно синьо, толкова светло, че изглеждаше почти бяло. Роклята беше по дръзката последна мода и стигаше на няколко пръста над глезените й. Добави сламена шапка с широка периферия в тъмносиньо и воал в същия цвят и весело синьо-бяло чадърче. Имаше подходяща за тоалета синя кадифена чантичка с шнур. В чантичката сложи гребен, шишенце парфюм и чисти кюлоти.

Часовникът удари три и половина. Валтер навярно вече чакаше отвън. Мод усети колко силно бие сърцето й.

Спусна воала и прецени вида си в голямото огледало. Роклята й не беше съвсем сватбена, но според нея щеше да изглежда съвсем на място пред длъжностното лице. Никога не беше присъствала на граждански брак и не беше напълно сигурна.

Извади ключа от ключалката и остана до затворената врата, за да се ослуша. Не искаше да среща никого, за да не отговаря на въпроси. Ако я видеше някой лакей или момче, което лъска обущата, нямаше да има значение — те не биха забелязали. Всички прислужнички обаче със сигурност вече знаеха, че тя не се чувства добре. А ако се натъкнеше на член на семейството, измамата щеше да се разкрие начаса. Не се притесняваше от неловкото положение, а се боеше, че ще опитат да й попречат.

Тъкмо щеше да отвори, когато чу тежки стъпки и долови мирис на дим. Това беше Фиц, който довършваше следобедната си пура и тръгваше за Камарата или за клуб Уайтс . Мод чакаше нетърпеливо.

Къщата утихна и след малко тя надзърна от стаята. Излезе, заключи и пусна ключа в кадифената си чантичка. Ако някой опиташе вратата, щеше да реши, че Мод е в стаята си и спи.

Тръгна тихо по застлания с килим коридор към стълбите и погледна надолу. Във фоайето нямаше никой. Бързо заслиза. На първата площадка чу шум и застина. Вратата към сутерена се отвори и се появи Граут. Мод стаи дъх. Наблюдаваше плешивото теме на иконома, който мина през фоайето с два декантера портвайн Той беше с гръб към стълбището и влезе в трапезарията, без да вдигне поглед.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Мод притича до долу изоставила предпазливостта. Отвори предната врата, излезе и я затръшна подире си. Твърде късно. Прииска й се да беше помислила как да затвори по-тихо.

Спокойната улица в „Мейфеър“ беше напечена от августовското слънце. Огледа се нагоре-надолу и видя каруцата на продавач на риба, бавачка с детска количка и таксиметров шофьор, който сменяше гума на колата си. На стотина метра от къщата, от другата страна на улицата имаше бял автомобил със син гюрук. Мод харесваше автомобилите и позна този — Бенц 10/30 , колата на Роберт, братовчеда на Валтер.