Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Докато прекосяваше улицата, Валтер излезе и при вида му сърцето й се изпълни с радост. Той беше облечен в светлосив костюм с бял карамфил в бутониерата. Погледите им се срещнаха и по лицето му Мод разбра, че той до момента не е бил напълно уверен, че тя ще дойде. При тази мисъл Мод се просълзи.

Сега обаче лицето му сияеше от задоволство. „Колко странно и прекрасно е“, рече си Мод, „да можеш да дариш друг с подобно щастие.“

Тя притеснено погледна към къщата на Фиц. Граут стоеше на прага, оглеждаше улицата и се мръщеше в почуда. Явно беше чул как се затръшва вратата. Мод решително обърна лице напред и си помисли — най-сетне свободна!

Валтер й целуна ръка. Искаше й се да се целунат наистина, но воалът й пречеше. А и не биваше преди сватбата. Не беше необходимо съвсем да изоставя благоприличието.

Видя Роберт на волана. Той я поздрави, като докосна сивия си цилиндър. Валтер се доверяваше на Роберт. Той щеше да е единия от свидетелите.

Валтер отвори вратата и Мод влезе на задната седалка. Там вече имаше някой — Мод позна домоуправителката от Тай Гуин.

— Уилямс! — възкликна тя.

Уилямс се усмихна.

— По-добре ме наричай Етел вече. Ще бъда свидетел на сватбата ви.

— Разбира се, извинявай. — Мод я прегърна импулсивно. — Благодаря ти, че дойде.

Колата потегли.

Мод се приведе напред и заговори на Валтер.

— Как откри Етел?

— Ти ми каза, че е посетила клиниката ви. Взех адреса й от доктор Грийнуолд. Знаех, че й се доверяваш, понеже я избра да ни придружава в Тай Гуин.

Етел подаде на Мод малка китка цветя.

— Твоят букет.

Цветята бяха рози, коралови — цветето на страстта. Дали Валтер знаеше езика на цветята?

— Кой ги избра?

— Идеята беше моя — отговори Етел. — И Валтер одобри, когато му обясних значението.

Етел се изчерви.

Мод разбра, че Етел е знаела за тяхната страст, понеже ги е видяла как се целуват.

— Съвършени са — отговори тя.

Етел беше облечена във видимо нова бледорозова рокля, а шапката й беше украсена с още рози. Сигурно Валтер беше купил тоалета. Колко бе предвидлив.

Минаха по „Парк лейн“ и се насочиха към Челси. „Ще се омъжа“, мислеше Мод. Досега винаги си беше представяла своята сватба като сватбите на всички приятели — досадни церемонии, които траят цял ден. Така беше по-добре. Нямаше планове, нямаме списък на гостите, нямаше банкети. Нямаше да има и химни, речи и пияни роднини, които да се мъчат да я целунат. Само булката, младоженецът и двама души, които те харесваха и на които се доверяваха.

Мод изхвърли от ума си всички мисли за бъдещето. Европа беше във война и всичко бе възможно. Тя просто щеше да се наслади на този ден — и на нощта.

Тръгнаха по „Кингс роут“ и внезапен пристъп на нервност обзе Мод, та се наложи да стисне ръката на Етел за кураж. Привидя й се кошмарния образ на Фиц, който ги следва в своя Кадилак и вика „Спрете тази жена!“ Хвърли поглед назад. Разбира се, нямаше и помен нито от Фиц, нито от колата му.

Спряха пред класическата фасада на общината в Челси. Роберт хвана Мод под ръка и я поведе нагоре по стълбите към входа, а Валтер ги последва с Етел. Някакъв минувач спря да ги погледа — всички харесваха сватбите.

Интериорът на сградата беше по викториански пищен — разноцветни плочи на пода и гипсови орнаменти по стените. Изглеждаше най-подходящото място, където човек можеше да се ожени.

Наложи се да изчакат, защото сватбата в три и половина още не беше приключила. Четиримата застанаха в кръг и не можеха да измислят за какво да говорят. Мод вдъхваше аромата на розите и той я опияни, като че бе изпила набързо чаша шампанско.

Подир няколко минути участниците в по-ранната церемония излязоха — булката беше във всекидневна рокля, а младоженецът в униформата на сержант. Може би и те бяха решили да действат бързо заради войната.

Мод и останалите влязоха. Служителят, облечен в редингот и със сребриста вратовръзка, стоеше зад проста маса. В бутониерата му имаше карамфил, което според Мод беше добър вкус. До него стоеше още един чиновник в лек костюм. Валтер и Мод се представиха като господин фон Улрих и госпожица Мод Фицхърбърт. Младоженката вдигна воала си.

Служителят на общината попита:

— Госпожице Фицхърбърт, можете ли да представите доказателство за Вашата самоличност?

Тя не знаеше какво иска да каже мъжът.

Като забеляза неразбиращото й изражение, той подсказа:

— Може би рождено свидетелство?

Не го носеше. Не знаеше, че е нужно, а и да знаеше, нямаше как да се добере до него, защото Фиц го държеше в сейф, наред с други семейни документи, като завещанието му например. Обзе я паника.