Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Не можеш да го разбереш от един поглед.

— Напротив, мога.

Председателят на Камарата влезе накипрен със старовремска перука и седна на високо разположения трон. Повика външния министър и Грей се изправи. Слабото му лице беше бледо и изнурено.

Грей не беше добър оратор. Говореше многословно и натруфено. Въпреки това членовете на Камарата се примъкнаха по-близо до него, а гостите в претъпканата галерия също слушаха в съсредоточено мълчание и търпеливо го чакаха да стигне до важната част.

Той говори четиридесет и пет минути, преди да спомене Белгия. Тогава най-сетне разкри подробностите за немския ултиматум, за който Мод беше научила от Валтер преди час. Депутатите бяха като наелектризирани. Мод разбра, че това променя всичко, както тя се опасяваше. И двете страни на Либералната партия — империалистите от дясното крило и защитниците на правата на малките държави отляво — бяха възмутени.

Грей цитира Гладстон, като попита:

— Дали, по силата на обстоятелствата, тази държава, дарена с влияние и сила, ще стои безмълвно встрани и ще стане свидетел на извършването на най-потресаващото престъпление, омърсявало някога страниците на историята, и дали с това решение ще съучаства в този грях?

„Пълни глупости“, помисли си Мод. Инвазията в Белгия нямаше да е най-потресаващото престъпление в историята. А клането в Каунпур? А робството? Великобритания не се намесваше при всяко нарушение на нечии граници. Нелепо беше да се каже, че подобно бездействие прави британците съучастници в греха.

Малцина от присъстващите обаче виждаха нещата като нея. Депутати и от двете страни нададоха одобрителни възгласи. Мод се взираше потресена в правителствената пейка. Всички министри, довчера отявлено против войната, сега кимаха в съгласие: младият Хърбърт Самюъл; Луис „Лулу“ Харкорт; квакерът Джоузеф Пийз, който беше председател на Пацифисткото общество, и — което беше най-лошото — самият Лойд Джордж. Мод осъзна, че подкрепата на Лойд Джордж за Грей означава, че политическата битка е свършила. Немската заплаха за Белгия беше съюзила фракциите.

„Грей не умее да играе с чувствата на публиката като Лойд Джордж, нито да звучи като пророк от Стария Завет като Чърчил, но днес няма нужда от подобни умения“, размишляваше Мод. Фактите вършеха цялата работа. Тя прошепна яростно на Валтер:

— Защо? Защо Германия прави това?

Лицето на Валтер беше изтерзано, ала той отвърна с обичайната си спокойна логика.

— На юг от Белгия границата между Германия и Франция е тежко укрепена. Ако нападнем там, ще спечелим, ала твърде бавно. Русия ще има време да мобилизира и да ни нападне в гръб. Можем да сме сигурни в бързата си победа, само ако минем през Белгия.

— Но така със сигурност и Великобритания ще воюва с вас!

Валтер кимна.

— Британската армия е малка. Разчитате на флота си, а това не е война по море. Генералите ни смятат, че Великобритания няма да е значим фактор.

— Съгласен ли си?

— Вярвам, че не е умен ход да превърнем богат и могъщ свой съсед във враг. Но загубих този спор.

„И това се повтаря вече втора седмица“, с отчаяние помисли Мод. Във всяка страна противниците на войната губеха. Австрийците бяха нападнали Сърбия, а можеха да се въздържат; руснаците бяха мобилизирали, вместо да преговарят; германците бяха отказали да присъстват на международната конференция за разрешаване на проблема; французите бяха получили възможността да останат неутрални и я бяха отхвърлили; сега британците щяха да влязат във войната, при положение че можеха спокойно да не се намесват.

Грей привършваше речта си:

— Изложих съществените факти пред Камарата и ако, както изглежда вероятно в немалка степен, сме принудени, при това неотложно, да заемем позиция по тези проблеми, тогава вярвам, че когато страната осъзнае какъв е залогът, какви са истинските проблеми, размерите на надвисналите над Западна Европа опасности, които опитах да опиша пред Камарата, ще получим пълна подкрепа, не само от Камарата на представителите, но и от непоколебимостта, решителността, храбростта и твърдостта на цялата страна.

После седна под одобрителните възгласи на всички страни. Нямаше гласуване и Грей всъщност нищо не беше предложил, но стана ясно, че депутатите са готови за война.

Опозиционният лидер Андрю Бонар Лоу се изправи, за да заяви, че правителството може да разчита на подкрепата на Консервативната партия. Мод не се учуди: те винаги бяха по-агресивни от либералите. Но се изуми, както и всички останали, когато лидерът на Ирландските националисти повтори думите му. Почувства се като в лудница. Само тя ли в целия свят искаше мир?