Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Харди повтаряше как наближаващата война ще е най-голямата катастрофа, която светът е виждал досега. Той представляваше миньорски избирателен район — Мертир, близо до Абъроуен. Незаконен син на прислужница, самият той — миньор, преди да влезе в политиката. Какво знаеше Харди за войната?

Фиц се изниза отвратен и отиде у херцогинята за чай. В антрето видя Мод, улисана в разговор с Валтер. Кризата го отдалечаваше и от двамата, за огромно негово съжаление. Обичаше сестра си и беше много близък с Валтер, но тя беше либерал, а той — германец. В тези времена му беше трудно дори да разговаря с тях. Постара се обаче да звучи дружелюбно, като каза на Мод.

— Чувам, че в кабинета тази сутрин нещата са били бурни.

Тя кимна.

— Чърчил е мобилизирал снощи флота, без да пита никого. Джон Бърнс е подал оставка тази сутрин в знак на протест.

— Не мога да се преструвам, че съжалявам. — Бърнс беше стар радикал, най-отявлено антивоенно настроеният министър. — Значи другите са одобрили действията на Уинстън.

— Неохотно.

— Трябва да сме благодарни и за малките неща.

За Фиц бе противно, че сега, когато страната е в опасност, правителството е в ръцете на колебливи левичари.

— Само че са отказали молбата на Грей да се обявим в защита на Франция при нужда — изтъкна Мод.

— Още действат като страхливци, значи. — Фиц знаеше, че се държи грубо със сестра си, но огорчението не му позволяваше да говори другояче.

— Не съвсем — с равен тон отвърна тя. — Съгласили са се да попречат на немския флот да премине през Ламанша, за да атакува Франция.

Фиц се поразведри.

— Е, това си е нещо.

Валтер додаде:

— Германското правителство е отговорило, че нямаме намерение да пращаме кораби през Ламанша.

— Видя ли какво се случва, когато човек не отстъпва? — Фиц запита сестра си.

— Не бъди толкова самодоволен. Ако наистина влезем във войната, то ще е защото хора като теб не са се постарали достатъчно да я предотвратят.

— О, тъй ли било? — Фиц се обиди. — Нека ти кажа нещо. Говорих със сър Едуард Грей снощи в клуб Брукс. Поискал е и от Франция и от Германия да уважат неутралитета на Белгия. Французите са се съгласили веднага. — Фиц хвърли предизвикателен поглед към Валтер. — Германците не са отговорили.

— Така е. — Валтер сви рамене извинително. — Скъпи ми Фиц, като войник можеш да прецениш, че не бихме могли да дадем какъвто и да било отговор на въпроса, без да разкрием плановете си.

— Вярно е, но в светлината на това ми се ще да разбера защо сестра ми смята мен за подстрекател на войни, а теб — за миротворец.

Мод избегна въпроса.

— Лойд Джордж смята, че Великобритания трябва да се намеси, само ако немската армия нахлуе дълбоко в белгийска територия. Може да го предложи на срещата на кабинета довечера.

Фиц знаеше какво значи това.

— Значи ще дадем на Германия да нападне Франция през южната част на Белгия? — гневно попита той.

— Предполагам, че точно това значи.

— Знаех си. Предатели. Възнамеряват да загърбят дълга си. Всичко ще направят, за да избегнат война!

— Ще ми се да беше прав — промълви Мод.

В понеделник следобед Мод трябваше да отиде в Камарата на представителите, за да чуе обръщението на сър Едуард Грей към членовете на Парламента. Всички бяха съгласни, че речта ще е повратната точка. Леля Хърм я придружи. Като никога Мод се радваше на успокояващата компания на възрастната дама.

Съдбата на Мод щеше да се реши този следобед, както и тази на хиляди мъже, годни за военна служба. От Грей и реакцията на Парламента зависеше дали жени от цяла Европа ще станат вдовици, а децата им — сираци.

Вече не се гневеше — може би беше твърде уморена. Сега просто се страхуваше. Война или мир, брак или самота, живот или смърт — нейната съдба.

Беше празник, тъй че многобройните банкови чиновници, бюрократи, адвокати, стокови брокери и търговци почиваха. Повечето като че ли се бяха събрали около правителствените сгради в Уестминстър, с надеждата първи да чуят новините. Шофьорът караше седемместната лимузина Кадилак на Фиц през огромните тълпи на „Трафалгар“, „Уайтхол“ и Парламентарния площад. Облаци закриваха небето, но беше топло и по-модерните млади мъже носеха сламени шапки. Мод забеляза един афиш на вестник Ивнинг Стандарт , който гласеше: НА РЪБА НА КАТАСТРОФАТА.

Тълпата викаше одобрително, докато колата паркираше пред Уестминстърския дворец, след това издаде несигурен стон на разочарование, когато видя, че от нея излизат само две дами. Зяпачите искаха да видят героите си, Лойд Джордж и Киър Харди.