Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

— Скита някъде в интернет. Бедна, загубена душа.

— И как ще я открием?

— Ето как ще си заслужа парите — обясни Меланкорт. — Дороти разполага с уникален идентификатор. Поредица от двеста петдесет и шест шестнайсетични числа, вградени в програмата. Тя е напълно видима за всеки външен наблюдател, но не и за самата програма. Дороти не може да скрие или да промени тези числа. Изкуственият интелект дори не подозира за съществуването им. Все едно носи на гърба си лепенка, на която пише: ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ ДОРОТИ И СЕ НАМИРАМ ТУК!

— Разполагате ли с този идентификационен код?

— Да. Освен това разполагам и с ръководството за кодиране. Тези две неща ще ви струват допълнително петдесет хиляди долара. Разбирате ли колко изгодна сделка сключвате, господин Лансинг?

Уаймън Форд и Мелиса Шепърд се върнаха в ранчото „Лейзи Джей“ късно следобед след продължително спускане от планините.

Форд винаги се бе гордял с уменията си на планинар, но изглежда, Мелиса демонстрираше неприязънта си към него, като налагаше темпо, което да го съсипе.

Клантън беше на верандата — бившият възпитаник на Йейл и специалист по корпоративно право бе с панталони с тиранти, седеше в люлеещия се стол и пушеше лула от царевичен кочан. Когато ги видя, стана и пъхна палци в гайките на джинсите си.

Шепърд намота поводите около коневръза, измъкна пушката от калъфа на седлото и двамата с Форд се качиха на верандата.

Мелиса застана пред Клантън. Изглеждаше засрамена.

— Здрасти, Клант. Отдавна не сме се виждали.

Той се намръщи.

— Мина оттук, без дори да кажеш едно „здрасти“.

— Бързах. Съжалявам, че ти взех оръжията. — Подаде му пушката и револвера, който измъкна от колана си.

Клантън взе оръжията, без да каже нито дума, и ги остави настрани.

— Не ми пука за оръжията. Интересуват ме изминалите девет години. След като си тръгна, пропадна сякаш вдън земя. Нито дума, нито картичка. Дори не отговори на писмата ми. Защо?

— Не ме бива в тези неща — отвърна тя.

Клантън я изгледа укорително.

— Не ми харесва поведението ти, госпожице. Човек не се отнася така с приятелите си. Беше ми като дъщеря, спасих ти задника от ченгетата, а ти отпраши нанякъде и не ми се обади нито веднъж.

Тя се поколеба, после заряза напереното си поведение.

— Съжалявам, Клант… Наистина съжалявам. Исках да ти пиша, но… знаеш как е… ха днес, ха утре…

— Не приемам подобно извинение. Трябва да се отнасяш по-добре с хората, които са ти помагали. Когато не отговори на писмата ми, започнах да се чудя дали не са те вкарали в затвора, но после открих, че си изчистила досието си и си станала брилянтен учен в НАСА. И през цялото това време не ми написа нито един ред, нито една дума. Това ме обижда!

Раменете й увиснаха и Форд видя в нея незрялата тийнейджърка, която учителите гълчат, а тя се чувства виновна и унизена.

— Нямам извинение — каза Мелиса. — Наистина съжалявам. Но не съм онзи брилянтен учен, за когото ме смяташ. Прецаках всичко. И умряха седем души.

Настъпи продължително мълчание, след което Клантън сложи бащински ръка на рамото й.

— Казах каквото имах да ти казвам и повече няма да повдигам тази тема. Влез и пийни нещо студено. А ти, Уаймън — радвам се, че най-после си изцапал чистичките си дрешки.

В този момент кафявият „Краун Виктория“ се появи сред облак прах и спря пред верандата.

— Приятелчето ти от ФБР — отбеляза Клантън.

Агентът на ФБР — как му беше името? Спинели? — слезе от колата. Огледалните стъкла на очилата му отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Спинели се качи на верандата и каза високо:

— Мелиса Шепърд? Трябва да ви арестувам.

— Не и преди да говоря по телефона с моите хора — възрази Форд.

— Можеш да говориш, с когото си искаш, приятел, но имам заповед да арестувам доктор Шепърд. Моля, влезте в колата, доктор Шепърд.

Мелиса го изгледа и отвърна:

— Върви по дяволите!

Клантън се обърна към Форд и му прошепна:

— Телефонът е в дневната. Тичай да се обадиш.

— Всяко забавяне ще бъде прието за възпрепятстване на федерален агент — заяви Спинели все така високо. — Качвайте се в колата. Или ще бъда принуден да ви сложа белезници и да ви отведа насила.

— Не ме докосвай, боклук такъв! — викна Мелиса.

Форд се втурна в дневната, грабна телефона и набра Локуд. На източния бряг вече бе седем вечерта, но Локуд обикновено работеше до късно. За негово облекчение съветникът на президента вдигна още след първото позвъняване.