Дуглас Престон - Проектът „Кракен“

Форд замълча за миг, после попита:

— Какво се е случило с Дороти в интернет?

— Нямам представа.

— Интернет е едно огромно и опасно място. Възможно ли е преживяното там да я е извадило от равновесие? Да е… откачила?

Мелиса го зяпна.

— Да е откачила?

— Самата ти каза, че мощният изкуствен интелект силно наподобява човешкия ум. Нали това е определението, което му дава Тюринг?

Мелиса мълчеше.

— Ами ако е като ХАЛ? Вече е направила опит да те убие. Ако сега реши, че Тони Гроувс трябва да умре? Или президентът? Ами ако изключи електропреносната мрежа? Или изстреля ядрена ракета? Или започне Трета световна война?

— За бога, няма причина да прави, което и да било от тези неща…

— Откъде знаеш?

Мелиса отново поклати глава.

— Това е научна фантастика.

— Сигурна ли си?

Мелиса не отговори.

— Трябва да им помогнеш да открият тази програма. Не разбираш ли колко е опасна?

— Този изкуствен интелект вече не е мой проблем — възрази неуверено тя.

— Не е проблем и на Джак Стейн. Вече — каза Форд.

Тя впери поглед в него.

— Това беше удар под кръста.

— Стейн е загинал, защото не се е отказал до последния миг. А ти… ти си като капитана на онзи италиански кораб, който не само напуснал кораба си, но и отказал да се върне.

— Не съм се отказала. Но бях заплашена. Освен това всички ще обвинят тъкмо мен.

— Странно, не те смятах за страхливка.

— Не ми се слушат глупостите ти!

— Можеш да си останеш тук, в планините, където се чувстваш в безопасност — не само от Дороти, но и от целия свят. А можеш и да поемеш отговорност. Можеш да се върнеш и да помогнеш да открият Дороти. Мисля, че много добре знаеш какви опасности крие тази програма.

Мелиса скочи и викна:

— Върви по дяволите! Казах ти вече! Приключих с това!

— Върви си тогава.

— Точно това ще направя, задник такъв!

Тя се обърна и тръгна нанякъде в мрака. Миг по-късно тъмният й силует се скри зад скалите.

Форд остана край огъня и довърши вечерята си. След петнайсетина минути чу стъпки. Мелиса Шепърд — лицето й бе бледо, а очите зачервени — седна срещу него, присви колене към гърдите си и каза:

— Върнах се. Ще помогна. Но ти наистина си задник.

Лансинг влезе във фоайето на хотела, отвратен от самия себе си, че е допуснал да се озове на толкова долнопробно място. Очакваше едва ли не да се размине с проститутки, които водят или изпращат клиентите си. „Но какво можеш да очакваш от Бронкс?“, помисли си, докато влизаше в асансьора, който вонеше на застоял цигарен дим и евтин препарат за почистване.

Влезе в стаята и завари Моро и Пати Меланкорт да го чакат — Моро се бе излегнал на леглото, а жената седеше сковано на единия стол, сложила ръце в скута си. Лансинг спря на прага, за да я огледа и да си състави мнение за нея. Беше ниска, несъразмерна, облечена в шотландско каре, уплашена. Стиснатите й устни обаче издаваха агресивност, характерна за хората, които са разочаровани от живота и са твърдо решени да получат онова, което смятат, че им се полага. Замисли се за миг що за самообладание или сила на духа би трябвало да притежава онзи, който я „чука“, както очарователно се бе изразил Моро.

— Доктор Меланкорт? — каза Лансинг и протегна ръка. — Благодаря ви, че дойдохте. Сигурна ли сте, че никой не ви проследи?

— Разбира се — отвърна тя с писклив напрегнат глас. — Никой не се интересува от мен. Аз съм просто една бурмичка в машината.

Лансинг дръпна другия стол, но се поколеба за миг, преди да допре панталоните си от фина камгарна вълна върху тъмната лекьосана дамаска. Налагаше се да провери дрехите си за дървеници, преди да се върне в апартамента си в Тръмп Тауър.

— Доколкото зная — каза той, — двамата с господин Моро ще напишете програма за нас.

Тя не отговори, но Моро се обади:

— Пати казва, че не може да напише програмата. Липса й някакъв ключ, който е изключително важен.

Лансинг я изгледа остро.

— Защо не ни го казахте по-рано?

— Това няма значение — отвърна Меланкорт. — Защото мога да ви предложа нещо още по-добро.

Лансинг вдигна вежди.

— Наистина ли? И какво е то?

— Първо… — Тя се поколеба. — Първо трябва да си получа парите.

— Доколко зная, вече ви платихме сто хиляди долара.

— Искам още петдесет хиляди.

Лансинг не каза нищо. Това беше възмутително!

Моро се оплака:

— Дадох й стоте бона според уговорката. А тя заяви, че има нещо по-добро от този ключ, но то струвало още пари. Казах й, че трябва да си заслужава.