Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Както е известно, в разказа ни споменахме за трудното ни набиране на височина, след което потвърдихме предположението на Лейк, че най-високите върхове се състоят от шистови и други прастари скални пластове, окончателно формирани между периодите юра и креда; отбелязахме прилепените към върховете кубовидни образувания с необичайно правилна форма; изтъкнахме, че някои склонове и хребети са преодолими за алпинисти, стига да бъдат щурмувани през подходящия сезон, и накрая обявихме, че от другата страна на загадъчните планини наистина се простира необятно плато със същия древен произход като самите възвишения. Въпросното плато се издигаше на около шест-седем хиляди метра над морското равнище, повърхността му бе прорязана от гротескни скални формирования, стърчащи от ледената му покривка, и то постепенно преливаше в полегатите предхълмия, съединяващи го с вертикално извисяващите се грамади на най-внушителните върхове на Земята.

Тази информация напълно съответстваше на действителността и удовлетвори всички наши другари в базата. Обяснихме шестнайсетчасовото си отсъствие — всеки специалист би се усъмнил, че за полета, приземяването, експедитивния оглед на района и събирането на геоложки образци е било необходимо толкова много време — със силните насрещни ветрове, принудили ни да направим извънредно кацане в далечния край на платото. За щастие, разказът ни звучеше толкова правдиво и прозаично, че на никого не му хрумна да последва примера ни и да извърши още един полет с разузнавателна цел. Между впрочем всеки, който би дръзнал да го стори, щеше да се сблъска с решителна съпротива от моя страна, а не смеех дори да си представя как би реагирал Данфорт. Докато ни нямаше, Пабоди, Шърман, Роупс, Мактай и Уилямсън се бяха трудили като каторжници, за да възстановят оцелелите от лагера на Лейк два аероплана, чиито механизми бяха повредени по някакъв необясним начин.

Решихме да натоварим самолетите още на следващата сутрин и незабавно да отлетим към старата си база. Естествено, най-безопасният маршрут, макар и заобиколен, минаваше през залива Макмърдо; прекият път по въздуха обаче — през неведомите простори на мъртвия материк — би могъл да ни изправи пред неочаквани нови изпитания. Нямаше как да продължим изследванията си заради трагичната гибел на другарите си и потрошената сондажна установка. В допълнение към тях преживеният ужас и неразрешимите съмнения, които ни разяждаха отвътре и които не можехме да споделим с външния свят, ни накараха да напуснем този унил и мрачен край, където властваха опустошението и безумието.

Широката общественост знае, че завръщането ни в родината протече безметежно и благополучно, без по-нататъшни инциденти. Още привечер на следващия ден — 27 януари — се приземихме в базата, а на двайсет и осми се отправихме към лагера край залива Макмърдо, като направихме само едно кратко принудително кацане заради бурния вятър, застрашаващ да ни отклони от курса. След още пет дни „Аркхам“ и „Мискатоник“, с всички оцелели изследователи и цялото научноизследователско оборудване на борда, вече громяха втвърдяващата се ледена кора над полярните води на морето Рос, оставяйки на запад Земята Виктория и снизходително надвесените над нас възвишения, открояващи се на фона на навъсеното антарктическо небе. Поривите и стенанията на вятъра се преобразяваха от хребетите в странни тръбни звуци, от които сърцето ми замираше. Две седмици по-късно окончателно напуснахме полярните води, изтръгвайки се от злокобния плен на тези прокълнати усои, където животът и смъртта, времето и пространството бяха встъпили в светотатствен, дяволски съюз дълго преди органичната материя да започне да пулсира, разселвайки живота на Земята по още неизстиналата й кора.

Щом се върнахме, направихме всичко възможно, за да предотвратим по-нататъшното проучване на Антарктида, като проявявахме дискретност по отношение на причините, подтикващи ни към този ход, и не посвещавахме никого в мъчителните си съмнения и догадки. Дори младият Данфорт, който бе претърпял тежък нервен срив, запази мълчание и не сподели нищичко пред лекарите, които се грижеха за него… при положение че беше зърнал нещо, което никой друг не бе видял. Сигурен съм, че ако бе пожелал да ми разкаже за това, най-малкото щеше да се почувства по-добре. В същото време — освен ако не ставаше въпрос за халюцинация — признанията му щяха да обяснят куп други неясноти. Достигнах до този извод, след като дочух част от бълнуванията му в онези редки моменти, когато той губеше контрол над себе си и мълвеше страховити, несвързани неща… Естествено, впоследствие Данфорт яростно отричаше всичко, което се бе изплъзнало неволно от устата му.