Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Тези настроения нямаше как да не засилят и бездруго острата ми неприязън към причудливите миражи, родени пред очите ни от изменчивата игра на светлините, докато се приближавахме неумолимо към застрашителните зъбери на колосалния планински масив. Вече различавахме хълмистата местност, надиплена в подножието му. През изминалите седмици бях зърнал десетки полярни миражи, голяма част от които изобщо не отстъпваха на сегашния по разтърсващата си, фантастична правдоподобност. При все това в оптическата илюзия, приковала вниманието ни, имаше нещо ново и коренно различно — някаква стаена заплаха — и аз потръпнах при гледката на издигащия се над нас безкраен лабиринт от приказни стени, кули и минарета, изтъкани от трепкащи отблясъци и снежен прах.

Създаваше се впечатлението, че пред очите ни се е ширнал гигантски град, съграден по законите на неведома за човечеството архитектура, където пропорциите на черните като нощта конструкции говореха за чудовищно издевателство над основните принципи на геометрията. Върху пресечени конуси с назъбени краища се възвисяваха масивни цилиндрични колони, неестествено издути на места и увенчани с тънки, наподобяващи мидени черупки гофрирани дискове. Редом с тях се открояваха странни плоски фигури, сякаш съставени от множество правоъгълни плочи, овални пластини или петолъчни звезди, припокриващи се една друга. Други конуси и пирамиди неусетно преливаха в цилиндри, кубове и островърхи, тънки като игли шпилове, групирани по пет на брой в хомогенни конструкции. Всички тези отделни композиции, сякаш родени от нечие трескаво бълнуване, се съединяваха на главозамайваща височина посредством тръбести мостовидни съоръжения. Гледката потискаше както с ирационалната си визия, така и с титаничните си размери. Миражите от подобен тип не бяха нещо съвършено ново — през 1820 година полярният китоловец Скорсби 30не само е наблюдавал подобно явление, но и е направил извънредно интригуващи скици на видяното. Обаче конкретното време и място, в които се намирахме, задълбочаваха още повече впечатленията ни и докато се взирахме в невъобразимите планини, възправящи се като плътна стена пред нас, ние нито за миг не забравяхме за откритията, направени от другарите ни, както и не изключвахме възможността да ги е сполетяло някакво нещастие. Ето защо нямаше нищо удивително в обстоятелството, че видяхме в миража главно дебнеща заплаха и безпределно зло.

Когато миражът започна да избледнява, нямаше как да не изпитам неизразимо облекчение, макар че докато това се случваше, зловещите кули и зъбери приеха още по-отвратителни, отблъскващи за човека форми. Щом от фантастичния град остана единствено ефирна мъгла, отново обърнахме погледи към земята и видяхме, че пътешествието ни е към своя край. Тайнствените планини се въздигаха на невъобразима височина, досущ крепост на страховити исполини, а изумителните кубовидни образувания се виждаха поразително ясно и с невъоръжено око. Вече летяхме над най-ниските предхълмия и изведнъж пред взора ни, насред снежните преспи и ивиците гола земя, се откроиха две тъмни петна — по всяка вероятност лагерът на Лейк и точката на сондажните му проучвания. Десетина километра по-нататък се разстилаха подножията на по-високите хребети, над които на свой ред се открояваха колосалните върхове на тези вдъхващи страхопочитание планини. Накрая Роупс — студентът, който замени Мактай зад щурвала на аероплана — започна да снижава машината, насочвайки я към по-голямото от двете „петна“ (предполагахме, че там се намира базата). Междувременно Мактай изпрати в ефира последната нецензурирана радиограма, която външният свят щеше да получи от нас.

Не се съмнявам, че всички са чели кратките, суховати репортажи за хода на предприетото от нас издирване. Няколко часа след успешното ни приземяване изпратихме пестеливо, внимателно формулирано съобщение, в което уведомихме света за гибелта на всички от групата на Лейк. Като причина за смъртта им посочихме бушувалия предишния ден — или предишната нощ — ураган. Бяха открити всичко на всичко единайсет мъртъвци; не можахме да намерим единствено тялото на младия Гедни. Журналистите ни простиха отсъствието на подробности, обяснявайки го с шока от трагедията, и веднага повярваха, че стихията е обезобразила по ужасен начин единайсетте трупа, обезсмисляйки евентуалното им транспортиране с корабите до родните брегове. Гордея се, че дори в най-страшните мигове, когато бяхме най-обезкуражени и потресени, все пак намерихме в себе си сили да не разкрием цялата истина. А най-важното се криеше именно в онова, което не посмяхме да изречем. И ако сега наново разравям миналото, правя го само заради възникналата необходимост да предупредя ентусиастите от предстоящата експедиция за срещите, които ги очакват… срещите с неназовимия, безименен Ужас.