Говард Лавкрафт - Планините на безумието

След четири часа Лейк прекрати радиодописките си и ни посъветва да поспим; групата му възнамерявала да стори същото. Биологът размени няколко топли думи с Пабоди, изказвайки му за пореден път своята благодарност за изобретението, без което епохалното откритие едва ли би било възможно. Атууд също ни изпрати приветствията си. Отново използвах случая да поздравя Лейк, признавайки му най-чистосърдечно, че е бил прав в стремежа си да реализира експедиция в северозападна посока. Уговорихме се, че пак ще се чуем на другата сутрин точно в десет часа. Ако времето се е подобрило и климатичните условия са подходящи, Лейк ще ни изпрати аероплан, който да ни транспортира при него. Преди да си легна, пуснах последната радиограма до „Аркхам“ с инструкции да бъдат извънредно внимателни по отношение на информацията, която предават до външния свят. Все пак откритията бяха толкова невероятни, зашеметяващи и шокиращи, че криеха опасността сериозните учени да не ни повярват, докато не подкрепим твърденията си с необходимите доказателства.

Тази нощ никой от нас не можа да потъне в дълбок сън и всички непрекъснато се будехме, въртейки се неспокойно в спалните си чували; от една страна, вълнението от находките на Лейк все още отказваше да затихне, а от друга — бушуващият вятър никак не ни съдействаше да се унесем в блажена дрямка. Свирепите му пориви ни караха да се замислим какво ли се случва на северозапад, в базата на другарите ни, която се издигаше в подножието на чудовищните планини — в самото сърце на безмилостния ураган. Малко преди десет часа Мактай вече беше на крак и правеше трескави опити да се свърже с лагера на Лейк, ала суровите метеорологични условия — и по-конкретно натрупалото се в атмосферата електричество — не позволяваха на радиовръзката да се осъществи. Все пак успяхме да разменим няколко думи с „Аркхам“ и капитан Дъглас ми сподели, че също не е могъл да се свърже с Лейк. Между другото, за урагана той узна от мен — в района на залива Макмърдо времето било тихо и спокойно, колкото и да не ни се вярваше, съдейки по титаничната ярост на стихията.

Прекарахме целия ден пред радиостанцията, вслушвайки се и в най-недоловимите шумове и смущения в ефира, като периодично се опитвахме да се свържем с лагера. Малко преди пладне от запад ни връхлетя същински ураган, чиито бесни пориви ни изплашиха не на шега, тъй като заплашваха да разрушат базата ни. Постепенно вятърът започна да утихва и към три следобед окончателно се успокои. Веднага се възползвахме от затишието и отново се заехме да търсим Лейк в ефира. Като се имаше предвид, че другарите ни разполагаха с цели четири аероплана, за нищо на света не можехме да допуснем, че всичките им предаватели могат едновременно да излязат от строя. Обаче — както и преди — никой не ни отговори. Това обстоятелство, подкрепено от съвсем пресния спомен за опустошителния вятър, ни накара да се впуснем в най-ужасни догадки и предположения.

Към шест вечерта страхът ни достигна своя апогей и след като се посъветвах с Дъглас и Торфинсен, реших да действам. Петият аероплан, който бяхме оставили в залива Макмърдо на грижите на Шърман и двама моряци, се намираше в пълна готовност за подобни извънредни ситуации. Е, по всичко личеше, че този момент бе настъпил. Наредих на Шърман да потегли спешно към базата ни, взимайки със себе си и двамата моряци; метеорологичните условия вече бяха напълно благоприятни за полети. Докато уточнявахме състава на издирващата група, стигнахме до решението, че навярно ще е най-добре всички да се качим на самолета, при това заедно с шейните и кучетата. Огромният аероплан, изработен по специалната ни поръчка за транспортиране на тежко машинно оборудване, позволяваше да го сторим без проблеми. Междувременно използвахме всяка свободна минута за опити да се свържем с Лейк, ала усилията ни така и не допринесоха плод.

Шърман и моряците Гунарсон и Ларсен излетяха в седем и половина вечерта и на няколко пъти по време на полета ни информираха как стоят нещата. Не се сблъскаха с никакви проблеми. Точно в полунощ пристигнаха благополучно в лагера ни и тутакси пристъпихме към съвещание, за да решим как да процедираме оттук нататък. Беше доста рисковано да летим всичките в един самолет над ледения континент, без да разполагаме с междинни бази, обаче никой не показа и следа от малодушие или колебание. Нямахме друг избор. След като натоварихме всичко необходимо на аероплана, си легнахме да починем мъничко, но само след четири часа отново бяхме на крака, за да довършим започнатото.