Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Не беше никак лесно да сдържаме ентусиазма на смелчаците, изгарящи от нетърпение да зърнат с очите си грамадния бял континент, и колкото и парадоксално да звучи, някои от усилията ни имаха обратния ефект. Сякаш още повече насърчаваха жадните за сензации учени и изследователи. Не биваше нито за миг да забравяме, че човешкото любопитство е неизчерпаемо и неунищожимо; колкото и пестеливи да бяха публикуваните статии за нашата експедиция, явно подбуждаха и други към търсене на неведомото. Натуралистите и палеонтолозите бяха силно заинтригувани от съобщенията на Лейк за откритите от него древни същества, въпреки че проявихме мъдрост и никъде не показахме нито донесените от нас части от заровените екземпляри, нито техните фотографии. Въздържахме се да покажем и костите с най-впечатляващите дълбоки прорези, и зеленикавите звездообразни камъни… двамата с Данфорт пък скрихме от чуждите очи снимките и мастилените скици, които бяхме направили от другата страна на планините, като дръзвахме да им хвърлим по някой поглед само в моментите, когато оставахме сами.

Ала ето че подготовката за експедицията на Старкуедър и Мур вече върви с пълна пара и без съмнение тя ще бъде доста по-добре оборудвана от нашата. И ако не разубедя ентусиастите сега, те ще проникнат в самото сърце на Антарктида, ще разтапят леда и ще сондират почвата дотогава, докато не извадят на повърхността нещо чудовищно, което може да погуби цялата човешка цивилизация. Поради тези причини нарушавам обета си за мълчание и възнамерявам да разкажа за всичко, което ни сполетя — в това число и за онази зловеща, невъобразима твар от другата страна на Планините на безумието.

Невероятно трудно ми е даже мислено да се върна в лагера на Лейк — правя го с голяма неохота, ала съм длъжен най-сетне да разкрия истината за онова, което в действителност заварихме там… и отвъд страховитите зъбери на планинската стена. Непрекъснато се изкушавам да прикривам подробностите, да не правя ясни заключения, да говоря с намеци и недомлъвки. Вероятно защото подсъзнателно си мисля, че и бездруго вече съм казал предостатъчно и сега трябва само да запълня някои празноти по пътя към най-главното. А то е ужасът — ужасът, който ни обхвана в лагера. Вече разказах за опустошения от урагана терен, за разнебитените укрития, за повредените до неузнаваемост машини, за странното безпокойство на кучетата ни, за изчезналите шейни, за гибелта на другарите ни, за изчезването на младия Гедни, за шестте неестествено погребани екземпляра, чиито тъкани все още се отличаваха с необичайна здравина и гъвкавост, особено ако се отчете обстоятелството, че са прекарали четирийсет милиона години в земята… Не помня дали споменах обаче, че след като преброихме кучешките трупове, се оказа, че едно животно липсва. Потресени от ужасната трагедия, връхлетяла другарите ни, скоро всички забравиха за този на пръв поглед незначителен факт — всички, с изключение на мен и Данфорт.

Основното, което исках да скрия от вниманието на пресата, бе свързано със състоянието на труповете и някои други деликатни подробности, които биха могли да отместят ужасната завеса на тайната и да отхвърлят всички рационални обяснения за случилото се. След трагедията, която заварихме, направих всичко възможно да отвлека вниманието на другарите си от всички тези несъответствия, приписвайки цялата отговорност за касапницата на умопомрачение и лудост в лагера на Лейк. Тези дяволски планини, издигащи се насред най-злокобната, обвеяна в тайнственост пустош на земното кълбо, можеха да накарат всеки да изгуби разсъдъка си, запращайки го веднъж завинаги в бездните на безумието.

Видът на труповете — както на човешките, така и на кучешките — пораждаше недоумение и потрес. Създаваше се впечатлението, че са загинали в някакво стълкновение, защитавайки се от жестокото нападение на неведоми врагове, осакатили и обезобразили телата им по невъобразим начин. Горките ни другари бяха или зверски разкъсани, или задушени до смърт. Доколкото можехме да преценим, всичко бе започнало от кучетата, изтръгнали се на свобода от специално пригоденото за тях укритие, съоръжено на известно разстояние от базата поради ефекта на острата миризма, излъчвана от кошмарните находки. Предохранителните мерки обаче се оказали напразни. Щом останали самички насред яростните пориви на ураганния вятър, животните успели да се измъкнат по някакъв начин навън — било защото бурята ги изплашила, било защото специфичното зловоние ги провокирало… Въпросните биологични образци били покрити с няколко неизползвани палатки; въпреки това лъчите на ниското антарктическо слънце явно успели да окажат някакво въздействие върху екземплярите, защото някои части на изключително здравата им тъкан били променили положението си. Вероятно този лек покров бързо е бил отнесен от бушуващата стихия, а мощните въздушни течения са разпръснали непоносимата смрад на още по-голямо разстояние.