Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Разбира се, не пропуснахме да направим снимки и на причудливите гробове, увенчани със звездовидните снежни могилки. Веднага ни направи впечатление сходството на загадъчните композиции от точки, нанесени върху тях, с описанията на подобните формации върху зеленикавите стеатити, възпламенили интереса на Лейк. Щом открихме въпросните камъни сред останалите минерали, за пореден път се убедихме, че покойният биолог е бил абсолютно прав в твърденията си. Причудливите геоложки образци тъй силно наподобяваха звездообразните глави на древните организми, че навярно тази прилика бе оказала съдбовно въздействие върху разпаленото от откритията въображение на смъртно уморените спътници на Лейк, тласкайки ги към бездната на умопомрачението.

Умопомрачение, ескалирало в адска касапница… Това не само бе единственото обяснение, което ни дойде наум, но и единственото, което дръзнахме да изречем на глас. Естествено, подозренията ни бяха насочени към Гедни, защото теоретично само той би могъл да оцелее. Макар че, като се замисля, всяка друга версия моментално би била отхвърлена от здравия ни разум като твърде фантастична и неправдоподобна. Ето защо Шърман, Пабоди и Мактай предприеха продължителен полет над местността с надеждата да открият безследно изчезналия Гедни или някои от липсващите вещи. Когато се върнаха, те ни съобщиха, че гигантските планини се простират безкрайно далеч и наляво, и надясно, като запазват както необозримата си височина, така и единната си структура. На някои върхове правилните кубовидни образувания и наподобяващите крепостни стени съоръжения се виждали по-ясно, отколкото на други, подчертавайки сходството с изобразените от Рьорих руини в дебрите на Азия. Що се отнася до тайнствените отверстия — по всяка вероятност входове на скални пещери, — то те били разпределени, общо взето, равномерно по лишените от сняг тъмни върхове.

Въпреки страховитите изпитания, които ни бяха връхлетели, изследователската любознателност не ни беше напуснала, ето защо не спираше да ни гложди въпросът, какво се крие там, отвъд титаничните скалисти хребети… След кошмарния ден, засипал ни с безброй неразрешими загадки, точно в полунощ изпратихме кратко съобщение по радиото, че най-накрая ще се отдадем на заслужена почивка. На следващата сутрин възнамерявахме да осъществим един или повече разузнавателни полети над планините, като натоварим на борда на аероплана само най-необходимото — геоложки инструменти и аерокамера. Решихме двамата с Данфорт да сме първите, които ще се издигнат във въздуха. Поради тази причина станахме още в седем сутринта, ала заради силния вятър — както докладвахме по радиото — се наложи да отложим полета за девет.

Вече споменах за неясната, неопределена история, която разказахме на другарите си след шестнайсет часа, а впоследствие препратихме и на външния свят. Сега обаче съм длъжен да изпълня тягостния си дълг и най-накрая да запълня празнините, които сам оставих, воден от любов към човечеството, като разкажа поне част от онова, което зърнахме в действителност от другата страна на планинските масиви… без да премълчавам и пагубното зрелище, което доведе Данфорт до нервен срив. Бих искал и самият Данфорт да може да разкаже чистосърдечно за това, което според него е видял (дори и да е било просто една халюцинация), обаче той категорично отказа. Единственото, което мога да сторя, е да възпроизведа на хартия несвързания му шепот за първопричината на неистовите му крясъци — онова ужасяващо видение, което го накара да крещи като обезумял по време на обратния ни полет. Впрочем и останалото, което открихме, бе достатъчно да изкара всекиго извън релсите на рационалното му съществувание. Сега възнамерявам да вдигна завесата над всички тези неща. И ако разказът ми за оцелелите през всички земни ери и периоди чудовищни същества, към който реших да пристъпя, за да удържа безумците от пътешествие в централната част на ледения континент, в чиито недра дремят прокълнати тайни и където всичко човешко е чуждо, не ги възпре… е, тогава поне отговорността за невъобразимия Апокалипсис, който ще връхлети човечеството, няма да бъде моя.

Двамата с Данфорт проучихме записките, направени от Пабоди по време на следобедния му полет, и след като ги сверихме с показанията на секстанта, изчислихме, че най-подходящият маршрут минава вдясно от лагера, където височината на хребетите е минимална — шест-седем хиляди метра над морското равнище. Самият лагер бе издигнат в подножието на възвишенията, на около три-четири хиляди метра надморска височина, и поради тази причина не бе необходимо да предприемаме рисковани маневри с цел рязко набиране на височина. Въпреки това обаче малко след излитането почувствахме болезнено остър недостиг на въздух и парализиращ студ; положението ни се утежняваше допълнително от обстоятелството, че заради лошата видимост се наложи да оставим илюминаторите отворени. Едва ли трябва да споменавам, че навлякохме всички топли дрехи, с които разполагахме.