Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Докато се приближавахме към угнетяващите върхове, тъмнеещи над снежната линия, отделяща голия им скалист скелет от вечните ледове, започнахме да забелязваме все повече прилепени към склоновете кубовидни конструкции и за пореден път се присетихме за Николай Рьорих и картините му с азиатски сюжети. Видът на обветрените, обезобразени от стихиите сурови хребети напълно съответстваше на описанията на Лейк — тези исполини със сигурност се бяха извисявали тук и в най-далечните епохи, като възрастта им бе не по-малка от петдесет милиона години. Разбира се, безсмислено беше да гадаем колко високи са били тогава, макар че по всичко си личеше, че атмосферните условия в този тайнствен район са възпрепятствали явленията и процесите, водещи до разрушаване на скалните породи.

Обаче всички тези необясними образувания във формата на кубове, пещери и крепостни стени не спираха да разпалват въображението ни. Данфорт управляваше аероплана, а аз разглеждах назъбените върхове през бинокъла, като от време на време правех снимки с аерокамерата и заменях — макар и за кратко, понеже пилотските ми умения не бяха сред най-добрите — другаря си зад щурвала, за да може и той да се полюбува на фантастичния пейзаж. Скоро установихме, че странните формации се състоят от лек архайски кварцит, който не фигурираше никъде другаде по тези места, а поразително правилните им от геометрична гледна точка очертания едновременно ни въодушевяваха и изпълваха със страх.

Всичко, казано от Лейк по отношение на въпросните структури, се оказа истина. Ръбовете им изглеждаха затъпени и изронени от стихиите, ала изключителната здравина на камъка явно им бе помогнала да устоят. Прилепените към склоновете долни части на кубовете изглеждаха идентични като субстанция със скалните породи на възвишенията. Всички тези неща ми напомняха за развалините на Мачу Пикчу в Андите и за крепостните стени на Киш 32, открити от експедицията на Оксфордския музей през 1929 година. На няколко пъти ни се стори, че тези конструкции се състоят от гигантски отделни плочи; със същото впечатление бе останал и Каръл, който бе съпровождал Лейк по време на полета им над планините. Колкото и да не ми се иска да го призная, чувствах се изключително засрамен като геолог, задето не можех да дам никакво обяснение за това. Вулканичните породи често приемат най-невероятни форми — като прочутата Пътека на великаните 33в Ирландия, — обаче предусещах, че въпреки първоначалното предположение на Лейк за наличието на активни вулкани в планините, тук става въпрос за нещо друго.

Необикновените пещери, недалеч от които бяха групирани причудливите каменни образувания, изглеждаха не по-малка загадка, понеже отверстията им се отличаваха с твърде правилни форми. Контурите им най-често наподобяваха правоъгълници или полуокръжности (което напълно съответстваше на радиограмите на Лейк), сякаш нечия магическа ръка бе придала на тези кухини завършени симетрични очертания. Бяха толкова много, че навярно целият варовиков пласт бе пронизан от подземни тунели. Недрата на пещерите оставаха недостъпни за биноклите ни, обаче успяхме да огледаме сравнително добре входовете им и не забелязахме нито сталактити, нито сталагмити. Скалните повърхности покрай тях бяха изненадващо равни и гладки, а на Данфорт му се стори, че едва забележимите цепнатини и вдлъбнатини образуват непонятен рисунък, смътно напомнящ за формациите от точици върху зеленикавите камъни, възпроизведени от безумците върху кошмарните снежни надгробия на шестте чудовищни твари.

Бавно набирахме височина, подготвяйки се да прелетим над най-високите върхове по набелязания вече маршрут. За наше изумление теренът не се оказа кой знае колко стръмен; естествено, виждаха се зейнали урви и дълбоки клисури, ала шейните на Скот, Шакълтън и Амундсен без съмнение щяха да минат оттук. Забелязах, че ледниците стягат в хватката си всички изложени на милостта на ветровете хребети, в това число и по-ниските, над които летяхме в момента.

Не е лесно да се опише вълнението, с което очаквахме срещата си с неведомия свят от другата страна на планините, макар че нямахме никакви основания да си мислим, че той се различава съществено от останалата част на материка. Обаче в тези мрачни назъбени върхове пред нас и озареното от искрящи млечнобели отблясъци полярно небе над главите ни се таеше някаква угнетяваща, зловеща тайна, която няма как да се предаде с обикновени думи върху белия лист. Дори във воя на стихията се долавяше нечия злонамерена воля и от време на време ни се струваше, че този вой се смесва с едва доловима, причудлива музика — по всяка вероятност звуков ефект, възникнал на базата на свистящите тръбни звуци, получени в резултат на фучащите из многобройните пещери въздушни течения. Тези звуци пораждаха у нас необяснимо чувство на подсъзнателно отвращение; сякаш се сблъсквахме с нещо скверно и неизмеримо порочно.