Говард Лавкрафт - Планините на безумието

Трябваше да сме особено внимателни и да не удължаваме излишно полета си, понеже в стремежа си да намалим излишния товар не бяхме напълнили горивните резервоари догоре. Въпреки това обаче продължихме напред, като се снижихме още по-ниско с надеждата да избегнем мощните пориви на вятъра. Назъбената планинска верига и простиращият се чак до предхълмията й каменен град се ширеха в далечината, докъдето поглед стига. Осемдесеткилометровият ни полет над лабиринта от циклоповите съоръжения не засвидетелства никакви промени във вида и структурата му. Единствените по-различни неща бяха барелефите, изсечени по стените на каньона, обрамчващ руслото на някогашната река, както и исполинските, изваяни от неведоми строители колони, чиято необичайна, бъчвоподобна форма пробуди у мен и Данфорт порой от смътни, тревожни и угнетяващи спомени.

Натъкнахме се и на няколко открити пространства във формата на петолъчни звезди, които най-вероятно бяха служили като обществени площади. Обърнахме внимание и на значителните неравности в повърхността на терена. Там, където се издигаха стръмни възвишения, обикновено прерастваха в каменни здания, обаче зърнахме поне две изключения. В единия случай камъкът беше твърде изтрит, за да се разбере предназначението му, а в другия от скалата бе изсечен титаничен конусовиден монумент, навяващ далечна прилика със знаменитото Змийско надгробие в античната долина на Петра 38.

Друго интересно заключение, до което достигнахме по време на разузнавателния си полет, беше, че макар градът да се простираше безкрайно далече вляво и надясно покрай планините — тоест на север и на юг, — то ширината му бе ограничена. След около петдесетина километра в западна посока гротескните каменни постройки започнаха да оредяват, а след още петнайсет пред нас се ширна гола ледена пустош, лишена от каквито и да е следи от изкуствени съоръжения. Широкото русло на пресъхналата древна река се губеше нейде в далечината. Доколкото ни позволяваше бинокълът, успяхме да забележим, че теренът постепенно от равнинен става хълмист и в крайна сметка очертанията му се губят сред бялата пелена на антарктическата мъгла.

До този момент не бяхме правили никакви опити за приземяване, но нима можехме да се върнем, без да сме се осмелили да пристъпим в тези страховити, величествени градежи? Ето защо решихме да си изберем някое по-равно място за кацане — може би в района на предхълмията, недалеч от „просеката“ между по-високите хребети, откъдето бяхме проникнали тук. Щом аеропланът се снижи, съзряхме няколко доста подходящи за целта места. Спряхме се на това, което се намираше най-близо до „просеката“ (и бездруго щяхме да се върнем в лагера по същия маршрут), и точно в дванайсет и половина на обяд кацнахме на равна площадка, покрита от гладък и плътен снежен пласт; след внимателен оглед на района установихме, че поне засега е лишен от препятствия, които да попречат на бързото ни излитане впоследствие.

Нямахме намерение да се бавим дълго, а и понеже вятърът бе утихнал, сметнахме за излишно да изграждаме заслон от снежни блокове за самолета. Задоволихме се само с това, да укрепим шасито и ските на аероплана, както и да предпазим (доколкото бе възможно) двигателите от студа. Свалихме дебелите си шуби, в които се чувствахме ужасно тромави, и взехме само най-необходимото от екипировката си: компас, фотоапарат, малко храна, хартия и бележници, геоложки инструменти (чук и длето), пликове за съхраняване на образци, здраво въже, мощни електрически фенери и резервни батерии. Добре че бяхме складирали предварително всички тези неща в аероплана, макар и със съвсем друга цел и идея — да направим малко снимки и топографски скици и да се сдобием с образци от скалните породи в планинските пещери. Допълнителното количество хартия възнамерявахме да използваме за бърза и лесна ориентация, ако случайно се озовем в подземен лабиринт.

Докато се спускахме внимателно по втвърдената снежна кора към необятния каменен лабиринт, разстилащ се на фона на искрящия западен хоризонт, бяхме пронизани от непреодолимо предчувствие за бъдещо чудо; по подобен начин се бяхме чувствали и преди четири часа, когато аеропланът ни достигна Планините на безумието. Естествено, вече бяхме узнали някои неща за тайните, които планините криеха зад могъщата си снага, но едно беше да съзерцаваш града от самолета, и съвсем друго — ти самият да пристъпиш сред тези древни стени, давайки си сметка, че възрастта им надхвърля милиони години и че са се издигали тук дълго преди появата на човека на Земята. Как другояче да наречеш подобно състояние, ако не благоговеен ужас… и как изобщо да опишеш чудовищната същност на тази космическа, вселенска аномалия, сред която бродехме? Въпреки че на тази екстремна надморска височина въздухът бе доста разреден и движенията ни бяха затруднени, и аз, и Данфорт се чувствахме доста добре, а изследователският ентусиазъм ни изпълваше с увереността, че можем да се справим с всяко предизвикателство. Недалеч от мястото на приземяването ни от снега се издигаха безформени руини, а малко по-нататък — нещо като страховит бастион с форма на петолъчна звезда, чийто покрив явно бе унищожен от стихиите. Точно към него и се отправихме. Когато се докоснахме до обезобразените от времето гигантски плочи, изведнъж бяхме обзети от натрапчивото усещане, че сме установили безпрецедентна и почти светотатствена връзка с погребаните под пясъците на хилядолетията епохи, чийто покой никой не бива да смущава.