Дэвид Балдаччи - Мишената

Жената се насочи към следващия пациент. Но Ърл вече си беше свършил работата.

Беше сигурен, че тя ще изпълни молбата му.

Товарният самолет се друсаше на височина около три хиляди метра, снижавайки се към нещо, което приличаше на гъста гора. Роби и Рийл седяха един срещу друг на сгъваемите седалки край стената на кабината. Рийл се усмихна въпреки друсането и оглушителния рев на моторите.

— Какво? — изгледа я Роби.

— Не знам защо се надявах, че ще изпратят за нас един Гълфстрийм.

— Да, бе. Добре че полетът не беше дълъг.

— Добрата стара Северна Каролина — каза тя. — Насред нищото.

— Агенцията не обича съседи — отвърна Роби.

Не можеха да гледат навън, тъй като липсваха илюминатори. Но пукането в ушите подсказваше, че се снижават. Ръчните им часовници потвърждаваха това.

— Какво ще стане, когато пристигнем? — попита тя.

— Казаха, че ще ни подложат на изпитания — сви рамене Роби. — Предполагам, че ще направят именно това.

— А после?

— Не знам дали ще има после.

— Не мисля, че всичко зависи от нас, Роби.

— Нито пък аз.

Пет минути по-късно чуха спускането на колесниците. След още толкова самолетът се приземи на пистата и измина известно разстояние с пронизителен грохот на моторите, включени на реверс. След което спря в далечния край на бетонната полоса.

Няколко минути рулиране и моторите заглъхнаха.

Вратата се отвори и един от членовете на екипажа им каза да слизат.

Спуснаха се по сгъваемата стълба, опряна до отворената врата на самолета. В момента, в който стъпиха на земята, пред тях се закова едно хъмви. До шофьора седеше Аманда Маркс, облечена в камуфлажна униформа.

— Добре дошли в Бърнър — поздрави ги тя, щом слезе от колата. — От последното ви идване тук са направени някои промени.

— Какви по-точно? — попита Рийл.

— Не искам да ви развалям изненадата — отвърна Маркс, огледа ги от горе до долу, а после вдигна глава към облачното небе. Вятърът беше леден.

— Съблечете се по бельо. Можете да си оставите само обувките.

— Моля? — изгледа я Рийл.

— Съблечете се по бельо! — повтори със заповеднически тон Маркс.

— А защо, ако смея да попитам? — сопна се Роби.

— Или го направете, или се качвайте обратно в самолета и си потърсете адвокати!

Роби и Рийл се спогледаха, след което бавно започнаха да се събличат на пистата.

Той остана по шорти и бяла термотениска, а Рийл — по клин за колоездене и прилепнала синя фланелка с дълги ръкави. И двамата бяха с маратонки.

Това не остана незабелязано от Маркс.

— Виждам, че сте очаквали нещо подобно — констатира с леко разочарование тя.

Роби и Рийл не отговориха.

— Комплексът е натам — подхвърли Маркс и махна вляво от себе си. — Само няколко километра, като последния от тях е доста стръмен. Ще следвате хъмвито, което ще се движи с петнайсет километра в час. Ако изостанете с повече от пет секунди, ще си имаме проблеми.

След тези думи заместник-директорът се върна обратно в колата. Шофьорът описа широк кръг на пистата и пое на изток.

Роби и Рийл се спогледаха още веднъж, след което поеха бързо след хъмвито.

— Добре че предвидихме подобно „посрещане“ и облякохме подходящи дрехи — каза Роби.

— Петнайсет километра в час няма да ни убият. Но на хълмовете ще ни се сторят като двайсет. — Тя погледна хъмвито и се опита да определи скоростта му и разстоянието до него. — Мисля, че дистанция от петнайсетина метра ще ни спести проблемите.

— Права си.

Но пробегът се оказа не пет километра, а десет. Не само последната отсечка беше стръмна, а последните пет километра . След трийсет и шест минути без четири секунди стигнаха до комплекса, разположен върху високо, обрасло с иглолистни дървета плато. ЦРУ много обичаше да строи обектите си из пущинаците — ако не за друго, то поне за да вижда отдалече евентуалните неканени гости.

Хъмвито спря и Маркс изскочи навън. Роби и Рийл се приближиха към нея и продължиха да тичат на място, за да разпуснат мускулите си и да успокоят дишането си.

— Не беше чак толкова тежко, нали? — подхвърли Маркс.

— Нищо работа — съгласи се Рийл. — Дано да сте пътували удобно в затопленото купе. Предполагам, че се изразихте метафорично, когато казахте, че няма да се отделяте от нас, нали?

— Ще ме виждате много по-често, отколкото би ви се искало — усмихна се Маркс.

— През стъклото на някоя кола или редом с нас? — изгледа я Рийл. — Искам да кажа, защо да не си споделим удоволствието? Пък ако не издържите, няма страшно. Всички знаем, че човек бързо губи форма, когато седи зад бюро.