Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Добре, добре… нека да е утре сутринта — склоних, като че аз му правех услугата.

Димитри отхапа от сандвича си с шунка и заклати замислено глава.

— Добре, утре сутрин — съгласи се той. — Само не бъди от онези, които ми се обаждат след няколко часа, за да проверят как върви. Това наистина ми губи времето.

— Да, тези и аз ги мразя — запригласях. — Пълни кретени.

Боже, добре, че ме предупреди. Със сигурност щях да му се обадя. Красиво щеше да се получи, няма що, О’Хара. Като пръдня в претъпкан асансьор.

Не, следващата сутрин беше добре. Не беше нужно да го притискам. Освен това по-важно от „кога“ беше „кой“. Кой друг би могъл да знае, че ми прави тази услуга. Надявах се, че никой.

— Това си остава между нас, нали? — попитах за по-сигурно.

— Както би казал Тайгър Удс — изстреля той.

Разсмя се, докато аз се чудех дали да го приема като да, или като не. Накрая ме увери, че няма за какво да се тревожа. Никой нямало да узнае.

— Благодаря — казах.

— Нямаш грижи. Всеки приятел на Лари е и мой приятел. — После Димитри взе, че ми намигна. — Ако изобщо някога срещнеш Лари, можеш да му предадеш, че тъй съм казал.

Бързай и чакай.

До голяма степен се чувствах точно така, когато се върнах у дома в Ривърсайд, за да бездействам цяла нощ, а следващият ми ход беше в ръцете на гръцкия съдебен лекар, любител на сандвичи с шунка, който не обичаше да го пришпорват.

Междувременно дължах на Уорнър Бреслоу опресняване на информацията. Набрах номера в офиса му, но секретарката ми каза, че е излязъл.

— Нека ви прехвърля към мобилния му телефон — бързо добави тя.

Очевидно присъствах в краткия му списък.

— Какво откри? — попита той на мига.

Нямаше дружески приказки за увод. Нямаше дори „здравей“, по дяволите.

Новините ми покриваха всичките ми сведения за онова, което наричах „китайската ни перспектива“, включително, че очаквах пълен доклад за миналото на притежателя на китайския паспорт, отседнал в Губернаторския клуб.

Онова, за което не обелих и дума, беше пътуването ми до патологията в Куинс и възможната връзка — или липсата на такава — между убийството на Итън и Абигейл и смъртта на онези младоженци на летището. Нямаше смисъл да се впускам в това, докато не получа потвърждение на подозренията си за циклозарина.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обадя на приятелите си в посолството ни в Пекин? — попита Бреслоу. — Например да ускоря получаването на онзи доклад?

Нетърпението в тона му не ми допадна особено, тъй като не отговаряше на основната концепция на чакането, нещо, в което милиардерите не са никак добри. Единствената ми цел беше да изясня какво точно очаква той.

— С цялото ми уважение към приятелите ви в посолството — заговорих, — проверката на миналото, която очаквам, не се движи по обичайните канали.

Това не беше опит за коварство от моя страна, но понякога колкото по-неясно, толкова по-добре. Особено с човек като Бреслоу.

— Съгласен съм — отговори той. — Обади ми се веднага щом научиш още нещо.

— Непременно.

Затворих телефона, извадих бира от хладилника и бързо прегледах пощата, която бях прибрал. Нямаше втора пратка с Библия или някакъв друг мистериозен пакет.

Всъщност имаше само сметки и брошури, единствената истинска поща беше пощенска картичка от Маршал и Джуди, които бяха заминали на средиземноморски круиз. Отпред имаше изглед от Малта. От задната страна с почерка на Джуди бе изложена сбита информация за историята на Малта. Естествено. Единственото изречение, което не беше свързано с Малта, гласеше: „Не забравяй да ми поливаш градината!“.

Опа.

С бира в ръка излязох в задния двор и веднага включих пръскачката. Градината на Джуди беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше увехнали бегонии и петунии.

Изчаках малко, за да се уверя, че пръскачката достига до всички, и седнах на стол наблизо. Опънах крака и ми се стори, че това е първият момент от дни, в който разполагах с миг отдих. Поех дълбоко дъх и затворих очи. Може би идеята да убия малко време не беше толкова ужасна.

Внезапно отворих очи.

— Джон О’Хара? — чу се глас зад мен.

Обзе ме лошо чувство още преди да съм извърнал глава. Щом видях кой е, то се засили.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах.

Това не беше особено християнски поздрав, но не можах да се въздържа. Ако удариш палеца си с чук, викаш. Ако стъпиш бос върху парче стъкло, потича ти кръв. А ако видиш адвоката на човека, който е убил съпругата ти, да стои в задния ти двор без покана?