Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— От колко време е в неизвестност?

— Жена му ни се обади рано тази сутрин. Официално не бяха минали двайсет и четири часа от последния път, когато го беше видяла, но решихме да не сме дребнави. Имам чичо, който казва, че дребнавостта е за глупаците.

— Умен чичо — отбеляза Сара.

През следващите няколко километра къщите се разреждаха, докато в един момент пред погледа й имаше само дървета и от време на време по някое прегазено на пътя животно. Нол сви вляво по необозначен път, който скоро се превърна в черен и каменист.

— Основният път е на още минута или две по-надолу, но оттук се стига най-бързо до Сълзите — каза той.

— До кое?

— Онази част на езерото, където е най-добрият риболов. Само местните знаят за нея. Ако О’Хара е потеглил натам, точно на това място би отишъл — поясни младежът. — Шериф Инзли взе още един полицай със себе си, за да претърсят.

— Теренът обширен ли е?

— Да, а има и много закътани местенца — отговори Нол. — Повечето от тях са с формата на сълза, оттам идва името.

Пътят се стесни до съвсем малка пътечка през гората. Най-после стигнаха до уширение, служещо за паркинг, на който имаше две патрулни коли, спрени една до друга. Нол отби до тях и изключи двигателя.

— Нека се обадя на шериф Инзли, за да го уведомя, че сте тук — предложи той. Но преди да го направи, не успя да се въздържи. — Защо дойдохте всъщност? Ако нямате нищо против, че питам.

— Да ви помогна да откриете О’Хара — отговори тя.

Което всъщност не беше лъжа.

Беше спасена от повече въпроси от приближаващи гласове. Нямаше защо да търсят шериф Инзли по радиостанцията. Той се беше запътил право към тях.

Сара слезе и бързо се представи на Инзли и на придружаващия го полицай — Брандън Викс, — който не изглеждаше по-възрастен от Нол. Дори възрастта на двамата да се сумираше, пак нямаше да могат да се присъединят към Асоциацията на американските пенсионери.

— Какви са новините за нашия изчезнал? — попита тя.

Инзли свали шерифската си шапка и се почеса по челото, което представляваше безкрайно съзвездие от лунички.

— Джон О’Хара вече не е изчезнал — каза провлачено той. — Гледката не е приятна.

Шериф Дик Инзли имаше външността, гласа и маниерите — а и цялостното излъчване — на ветеран, но периодът от двайсет и една години от последното убийство в града му беше дълъг. Сара буквално можеше да види как се въртят колелцата в главата му, докато вървеше към патрулната си кола, за да извади куфарчето за събиране на доказателства.

Сара го придружи и спокойно го убеди, че първото, което трябва да направи, е да й покаже трупа.

Тръгнаха към езерото по стръмна и криволичеща надолу пътечка с няколко импровизирани парапета от въже тук-там.

— Почти стигнахме — обяви Инзли, който вървеше напред.

Сара имаше странен навик — по-скоро игра на въображението.

Всеки път, когато се озоваваше на местопрестъпление с труп, в представата й веднага изникваше вестникарско заглавие за убийството — как би изглеждало то в местния ежедневник. Не можеше да го потисне; съзнанието й действаше само. Това беше рефлекс. Винаги го беше смятала за странен. Вероятно точно по тази причина не беше казала на никого за него.

След още стотина метра пътеката свърши до водата в едно от извитите заливчета — сълза, — които офицер Нол беше описал. Тъй като заливът беше обрасъл от всички страни с храсти, останалата част от езерото почти не се виждаше. Джон О’Хара беше разполагал със свое местенце за риболов. Бил е съвсем сам.

Докато е престанал да бъде сам.

Едрото му тяло беше проснато на земята с разперени ръце и крака. Изглеждаше така, сякаш беше правил снежен ангел. Но нямаше сняг: вместо това всичко под него беше в кръв. Страшно много кръв. Един изстрел в гърдите и един право в главата.

Той беше истинско копие на снимките, които Сара беше видяла по време на първия брифинг в Куонтико.

Добре, убиецът на Джон О’Хара беше последователен. Показваше перверзно постоянство. Едно и също име на жертвите, екзекуция в един и същ стил при всяко убийство.

— Боже, как ще кажа на Марша? — промърмори Инзли под носа си, сякаш току-що се беше сетил, че има да свърши още нещо, свързано с убийството.

Да съобщи новината на съпругата на О’Хара.

Сара примигна, когато в главата й изникна заглавието в „Кандъл Лейк Газет“ или както там се казваше местният вестник.

ТЪЖНА СЦЕНА ПРИ СЪЛЗИТЕ.

От другата страна на езерото през високите борове започваше да се спуска оранжево сияние. Слънцето залязваше, а имаше още работа, която трябваше да се свърши на оставащата дневна светлина. За начало да се установят стъпките на убиеца.