Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Стърчахме насред стаята между леглото и огромната камина с рафт от черешово дърво. Макс и Джон Джуниър стояха рамо до рамо и се взираха в мен. Точно в този миг виждах всеки от тях като бебе в прегръдката на Сюзан.

Поех дълбоко въздух и издишах.

— Когато майка ви умря, престанах да ви говоря за нея, момчета — рекох аз. — Казах си, че ако го правя, тя ще ви липсва повече. Това беше грешка. Всъщност аз се боях, че така още повече ще ми липсва. Сега осъзнавам, че дори след като вече я няма, тя пак си е ваша майка и винаги ще бъде. Нищо не може да промени това. Ето защо, като не говоря за нея и не споделям с вас историите и спомените от връзката ни, лишавам ви от нещо много важно. Вече не искам да бъде така. Точно затова сме тук.

Макс ме погледна озадачен. Знаех, че това е малко в повече за десетгодишно момче, но той нямаше вечно да е на десет.

— Не разбирам, тате — избъбри той.

Джон Джуниър го побутна с рамо.

— Казва, че е идвал тук с мама.

Усмихнах се, спомените ме заляха.

— Преди петнайсет години навън беше натрупало близо две педи сняг, а ние с майка ви седяхме пред камината с бутилка шампанско — казах. — Тогава предприех най-умната постъпка през живота си. Направих й предложение.

— Сериозно ли? Точно в тази стая? — удиви се Макс.

— Да, сериозно — потвърдих. — В интерес на истината, мога да го докажа. — Приближих се до гардероба, точно до скрина, и отворих една от вратичките. — Елате, момчета.

Те се приближиха и погледнаха. Там имаше само няколко празни закачалки.

— Празен е — каза Джон Джуниър.

— Ти така си мислиш. — Хванах Макс и го вдигнах на раменете си. — Виждаш ли последната дъска на тавана? — попитах. — Натисни я.

Макс протегна ръка към най-вътрешната дъска в дъното на гардероба.

— Хей, леле — възкликна той, щом тя поддаде под малките му пръстчета.

— Сега бръкни от лявата страна — инструктирах го.

Той започна да опипва.

— Тук няма нищо — твърде бързо се предаде. — Какво търся?

— Продължавай — настоях. — Малко е, но съм сигурен, че още е там.

Едва бях изрекъл това и той напипа златната жила.

— Хванах го — извика развълнуван.

Пуснах Макс на пода. Той се обърна и разтвори шепа. Ако не броим пласта прахоляк, изглеждаше точно така, както я бях оставил преди петнайсет години. Тапата от шампанското, което бяхме изпили със Сюзан онази вечер.

Джон Джуниър се наведе, за да погледне по-отблизо. Не каза нищо.

— Можете ли да го прочетете, момчета?

Макс хвана тапата между палеца и показалеца си и я завъртя бавно, за да види датата. „Четиринайсети януари 1998 г., бях написал с черен маркер, а след това: Тя каза да!“

Тогава Макс забеляза това, което беше написала Сюзан.

— Това почеркът на мама ли е? — попита.

Кимнах.

— „Здравейте, деца!“ — прочете на глас.

Зяпна, не можеше да повярва.

— Идеята да доведем децата си тук беше нейна — казах. — Мислеше, че ще е страхотно да ви покажем това.

Обърнах се към Джон Джуниър, който още не беше промълвил и дума. Сега не можеше. Беше прекалено зает да се преструва, че онова, което се търкулна от дясното му око, не беше сълза. Избърса я толкова бързо, че я видях само аз, не и малкият му брат.

Без да казвам нищо, протегнах ръка да го прегърна и стиснах силно. Той ме стисна още по-силно. За пръв път.

— Е, какво ще правим с това, тате? — попита Макс. — Може ли да си го запазим?

Не бях се замислял за това.

— Разбира се — отговорих. — Вие ще го пазите, момчета, нали?

— А може и да го върнем обратно — предложи тихо Джон Джуниър. — Там, където е било досега.

Обърнах се към Макс, който изпитваше някакво колебание. Хапеше долната си устна.

— Може би идеята на брат ти е добра — казах. — Има нещо успокояващо в това да знаем, че тапата ще си е тук. Като хубав спомен, който ще остане завинаги.

Наблюдавах как лицето на Макс изведнъж светва. Сега беше мой ред да заплача.

— Да — съгласи се той. — Точно като мама, нали?

Спазих думата си и върнах Макс и брат му обратно в лагера навреме за вечерята с пица пеперони. Да бях си взел и аз едно парче. На по-малко от половината път до дома вече озверявах от глад. Кой би могъл да предположи, че този катарзис ще ми отвори такъв апетит.

Слюноотделянето съвпадна с една закусвалня на Таконик Стейт Паркуей на име „Божествена вечеря“. На прозореца имаше ръчно направен надпис, който гласеше: „ПРИЕМАМЕ И ГРЕШНИЦИ!“. Хубава закачка.

Настаних се на едно от тапицираните със син винил високи столчета на бара и си поръчах специалитет „Липитор“: чийзбургер с бекон, пържени картофки и супергъст млечен шейк.