Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Това е добре — отговори той.

Беше добре. Не означаваше, че съм престанал да искам да убия онзи негодник заради това, което причини на семейството ми. Означаваше само, че не мислех по цял ден и цяла нощ как да го направя.

Малки крачки, О’Хара. Малки крачки.

Забелязах, че за разлика от първия ни сеанс този път Клайн имаше бележник. Записваше си нещо.

— Може ли да попитам какво пишете?

— Разбира се — отговори той. — Отбелязвах си нещо, което каза току-що. По-скоро определена дума.

— Коя?

— Описа работата си по случая с убийството на Итън Бреслоу и младоженката му като кауза. Това ми се струва интересно.

Дори не си давах сметка, че съм го казал.

— Това има ли някакъв подтекст според теориите на Фройд?

Клайн се изкикоти.

— Фройд е бил пияница и сериен женкар, измъчван от Едиповия комплекс.

Да, но как го оценяваш ти, докторе?

— Добре, да не намесваме Зигмунд — предложих. — Какво толкова има в това, че съм казал „кауза“?

— Насочва към мотивацията ти — обясни той. — Защо практикуваш точно тази професия и каква роля играе тя в личния ти живот.

Е как да не проявиш скептицизъм.

— И всичко това само от една дума?

— Каузите са нещо лично, Джон. Ако приемаш всеки случай лично, какво ще се случи, когато нещо действително е лично, както подходът към човека, отговорен за смъртта на съпругата ти?

— Накрая ще се озова тук при вас, ето какво ще се случи — отговорих и скръстих ръце. — Разбирам накъде биете, но може би точно това ме прави добър в работата, която върша. Приемам нещата лично.

Той се наведе напред и закова поглед право в очите ми.

— Но няма да си от полза за никого, ако останеш без работа. Или още по-лошо, ако идеш зад решетките.

Хм.

Мразя хората да казват „туш“ при отбелязване на точка, но ако имаше момент, когато това би било уместно, беше точно този. Всъщност Клайн не ме светваше за нещо, което да не знам дълбоко в себе си. Просто го изваждаше на повърхността по начин, по който аз никога не бих могъл или пожелал.

Изведнъж сякаш вече не гледах към Клайн. Може и да се бях извърнал към него, но всъщност виждах момчетата си. Колко много се нуждаеха от мен.

И колко егоистичен съм бил.

Не бяха ли преживели вече твърде много? Толкова ли съм бил сляп? Толкова глупав?

Дотам бях обсебен от копнежа да отмъстя за смъртта на майка им, че бях пренебрегнал прославата на живота й — нашия живот — със синовете ни. Каква огромна, гигантска, колосална грешка.

— Докторе, имате ли нещо против днес да съкратим сеанса? — попитах.

Очаквах той да се изненада, може би дори леко да се подразни. След като бях пропуснал предишната ни среща, сега се опитвах да се измъкна от тази. Та аз едва се бях настанил.

Ала Клайн само се усмихна. Той умееше да разпознава прогреса.

— Върви и направи каквото е нужно — каза.

Едуард Барлис, директор на лагера „Уайлдърлок“, ме погледна, сякаш бях пришълец от Марс. Не, по-лошо. Погледна ме, сякаш бях родителят адски досадник.

След тричасово шофиране директно от Манхатън бях нахълтал без покана в наситения му с аромат на бор мъничък кабинет в петдесетакровия лагерен комплекс в Грейт Барингтън, Масачусетс. Споменах ли за пристигането без предизвестие?

— Господин О’Хара, какво правите тук? — попита той.

— Тук съм, за да видя децата си.

— Но денят за родителски посещения е чак другата седмица.

Бях наясно с това. Бях наясно и с факта, че нарушавам правилата на лагера „Уайлдърлок“, а също така, че Едуард Барлис и колегите му „уайлдърлокчани“ вземаха много присърце създадения от тях ред. В допълнение към забраната за използване на електронни пособия — забрана, която напълно подкрепях — на децата не беше разрешено да се обаждат у дома, преди да изминат десет дни от четириседмичния им престой. Това беше от правилата, които приемах неохотно.

— Знам, че не е ден за посещения, и съжалявам — обясних. — Ала случаят е неотложен. Трябва да ги видя.

— За спешен семеен въпрос ли става дума? Да не би някой да е умрял? — попита той.

— Не, никой не е умрял.

— И въпреки това е неотложно?

— Би могло да се каже.

— Свързано ли е със здравето?

Той се взираше в мен и чакаше да му отговоря. Аз също го погледнах, образ в червена карирана риза и спортни шорти, който се чудеше колко ли дълго ще продължи малката му игричка с двайсет въпроса. Само един поглед към подредения кабинет — спретнато класираните му папки, кабарчетата, забодени в идеална редица на информационната дъска — подсказваше мигом, че Барлис е човек, който се гордее изключително много със своята организираност. Като неканен гост бях също толкова желан, колкото дървеница в някое от бунгалата му.