Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Всеки голям град в страната докладва за престъпленията, извършени в него, в ПЗОП — започна той. — Същото се отнася и за почти всички малки градчета. Но има изключения, нали?

— Да — съгласи се Сара. — Това обикновено се дължи на факта, че нямат какво да докладват, престъпността е съвсем ниска или изобщо не съществува. Това е добре.

— Дори ако, да кажем, в някое от тези градчета се извърши убийство, на полицията може и да не й хрумне да съобщи за него в ПЗОП. Поне не веднага.

— Убедена съм, че е имало такива случаи — съгласи се тя. — Вероятно неведнъж.

— И аз си мислех същото — продължи Хъмъл. — Но разбира се, как можем да бъдем сигурни? Единственият начин е всеки малък град да бъде наблюдаван през цялото време.

— Оттам произтичаше и първоначалната идея при създаването на ПЗОП, за да не се налага това. И все пак, както споменахте, винаги има престъпления, които се промъкват през пукнатините.

— Освен ако не знаеш къде точно да търсиш — добави той и посочи към „Одисей“.

Сара не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Някога били ли сте в Блум, Уисконсин?

Сега й се изясни. Главният герой в книгата се казваше Леополд Блум.

— А там живее ли някой с име Джон О’Хара? В Блум?

— Да, но може мястото да не е избрано според персонаж — каза той. — Какво ще кажете за Джойс, Вашингтон?

— Наистина ли има такъв град?

— Да, и в интерес на истината там живеят двама души, които се казват Джон О’Хара.

Сара закима и се замисли за това.

— Убиецът решава при третата си жертва в трети различен град да ни подхвърли следа към следващото място, където ще убие.

— А може вече да го е направил — добави Хъмъл. — Има малки градчета.

— Като например… Дъблин, Охайо.

Хъмъл посочи към нея, сякаш беше водещ на телевизионна игра, а тя беше познала верния отговор.

— Точно така — потвърди той. — Приемливо голям град; те докладват всичко в ПЗОП. Все пак имаме списък на трима души с име Джон О’Хара, така че проведох няколко телефонни разговора.

— Почакайте… вече сте се обадили?

— Да.

— Не сте използвали…

Хъмъл вдигна ръце развеселен.

— Не се тревожете, не съм питал дали имат мъртви Джон О’Хара. Просто дали има убийства през последните двайсет и четири часа.

— Имало ли е?

— Не. Нито в Дъблин, нито в Джойс или Блум.

Сара погледна Хъмъл и си отдъхна. Теорията му беше получила отличен за въображение, но слаб за краен резултат. Защо ми казва всичко това? Трябва да има причина. Надявам се да е основателна.

— Ами други градове? — попита тя. Знаеше, че жената на Блум от романа се казваше Моли. — Има ли например Моли, Небраска? Или Моли, Уайоминг?

— Не, но има Блумфийлд, Ню Мексико — отвърна той.

Сара се намръщи.

— Не мислите ли, че е доста далече?

— Да, беше просто вероятност. Но там живее един Джон О’Хара, затова се обадих и разговарях с Купър Милуд, началника на полицията. Оказа се, че в градчето им не е имало убийство от седемнайсет години. Но после добави, че е куриозно, дето съм се обадил да питам.

— Куриозно?

— Определено не в смисъл на смешно — поясни Хъмъл. — Началник Милуд сподели, че тъкмо бил говорил с братовчед си, шериф на Кандъл Лейк, близко градче. Там не било извършвано убийство от повече от двайсет и една години. И какво се случило тази сутрин? Получили сигнал за изчезнал човек.

Сара се изправи на стола си.

— Вие се шегувате.

— Що за рядко съвпадение, а? Никой не е виждал Джон О’Хара, жител на Кандъл Лейк, през последните двайсет и четири часа.

Хъмъл беше прав. Сара само минаваше оттук. Първото правило за залавяне на сериен убиец? Винаги бъди там, където е най-топлият труп.

Довиждане, Парк Сити. Здравей, Кандъл Лейк.

Почитания към второто правило за залавяне на серийни убийци.

Ако изобщо е възможно, извади късмет.

Изход В20, забутан в ъгъла на терминал „Делта“ на летище „Кенеди“, беше претъпкан до краен предел с кандидат-туристи, всички те чакаха — и чакаха, и чакаха — полета си за Рим, който беше отменен за след два часа, а после за след още един този неделен следобед.

Започваше да се усеща нервност.

Междувременно батериите вече се изтощаваха. Нищо чудно, че всички контакти в зоната за безплатно зареждане в ъгъла бяха заети и от тях стърчаха безброй подобни на спагети кабели за телефони и МР3 плейъри.

Някакъв самонадеян кретен си беше донесъл дори разклонител с допълнителни изводи за още пет айпода, по един за всеки член на семейството.