Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Благодаря — отвърна Сара с усмивка и пренебрегна тона на Пензик, както и предизвикателно юнашкото му ръкостискане. — Приятно ми е да се запознаем.

Винаги беше залагала на девиза „Усмърти ги с любезност“. Въпреки че точно този следобед и след вечерта, която беше прекарала, й беше необходима малко повечко воля, за да не хване колосаните ревери на този тип и да му обясни, че в конкретния момент не изпитва грам симпатия към така наречените мачовци. Така че давай го по-кротко, мой човек, а?

Пензик присви очи.

— Началникът не беше особено многословен по повод на идването ви, но предполагам, че е свързано с убийството на О’Хара — каза той.

— Точно така. — Нямаше защо да го лъже.

Пензик дъвчеше дъвката си така ожесточено, че се чуваше жвакане. Ако началник Хъмъл беше спокоен като неделна сутрин, този тип беше напрегнат като пиковия час в понеделник.

— Е, защо е цялата тази секретност? — попита той. — Все пак всички играем за един отбор, не е ли така?

Сара забеляза смръщването на Хъмъл, който на мига беше съжалил за запознанството.

— Не, сериозно, каква е работата? — настоя Пензик. — Какво крие правителството този път?

Най-накрая Хъмъл се намеси.

— Ще трябва да извините Нейт — заговори той. — Просто стана друг човек, откакто гледа „Досиетата Х“.

Опа.

— Много смешно, шефе — обиди се Пензик. Но все пак схвана намека. Млъквай, каубой. Той се обърна към Сара, като се престори на възможно най-любезен. — Очаквам с нетърпение да работя с вас, агент Брубейкър.

— Не си прави труда, Нейт — подхвърли Хъмъл и погледна часовника си. — Бих се изненадал, ако агент Брубейкър още е в Парк Сити след час.

Сара се обърна към него. Това бе новина за нея, дошла изневиделица. Мооля? Тъкмо пристигнах тук. Къде си мислите, че ще ходя?

Хъмъл не се впусна в подробности, не и пред младия си детектив.

— Както вече предложих — каза той, — да идем в кабинета ми.

Държанието на Хъмъл след затварянето на вратата на кабинета му накара Сара да си помисли, че коментарът му за заминаването й до час може да е бил шега. Или пък човекът страдаше от загуба на краткосрочната памет. Е, определено беше объркана… но и любопитна.

Хъмъл не даде никакви обяснения. Вместо това се насочи право към една кантонерка зад бюрото си, отвори я и взе чифт ръкавици за еднократна употреба и плик за улики, в който беше екземплярът с меки корици на „Одисей“.

— Предполагам, че първо ще искате да видите това — каза той.

Сара сложи ръкавиците и прехвърли страниците на книгата. Оказа се, че всичко е точно така, както й бяха казали — екземпляр от библиотека без подчертани текстове, пъхнати бележки, нито това, с което беше започнал Дризън — „листове с прегънати ъгълчета“.

Хъмъл се облегна на стола зад бюрото и сключи ръце зад главата си.

— Помня, че трябваше да я чета в колежа — сподели. — Едва проумях дори помощните анализи на книгата.

— Разбирам ви — отговори Сара. — Определено не е леко плажно четиво, нали?

— Въпреки това съм почти сигурен в едно.

— Какво е то?

— Не е принадлежала на жертвата.

— Добре. Защо сте толкова сигурен?

— Защото познавах Джон О’Хара — каза той. — Каква беше приказката? Мъжете искаха да са на негово място, момичетата искаха да са с него? Той беше дяволски добро момче. Но определено не можеше да бъде наречен… — Хъмъл направи пауза в търсене на точния или може би по-уважителен израз. — Да кажем, че единственото, което съм го виждал да чете, беше ресторантско меню.

— За всичко си има пръв път.

— Не и с книга от деветстотин страници, бъкащи от ирландски диалект, несмилаема като претцел — възрази той. — Джон не беше почитател на Джеймс Джойс. Не беше почитател дори на Стивън Кинг, по дяволите.

Сара кимна. Имаше логика.

И тя като Хъмъл беше чела „Одисей“ в колежа. Това беше преди повече от десет години. Тази сутрин я беше заредила в своя киндъл и беше започнала да я чете отново след излитането. Някъде над Канзас се беше предала и беше предпочела айпода си.

Не можа ли убиецът да си послужи с последния роман на Патриша Корнуел?

— Ако предположим, че убиецът е оставил книгата, имате ли някакви догадки какво може да означава? — попита Хъмъл.

— Още не. А вие?

Той се усмихна.

— Интересно е, че питате. Струва ми се, че да.

Хъмъл не беше забравил за коментара, който беше направил пред кабинета си. Просто сервираше масата, преди да го поднесе.