Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Мислех, че не е така — промърмори той.

— Ами момичето под душа с какво се занимава?

Не му се искаше да отговаря, но Сара не сваляше поглед от него и накрая той се предаде.

— Работи в моя офис — призна.

— И тя ли е адвокат? — но Сара знаеше, че не е така.

— Помощник е — отговори глупаво той.

— Искаш да кажеш, че работи за теб. Тя ти е подчинена.

— Значи се изявяваш и като психоаналитик, а? Хубаво! — избухна нервно той. — Сега сигурно ще ми кажеш, че съм се почувствал заплашен от теб.

— Така ли е?

— Знаеш ли какво? Имах намерение да се извиня, но майната му, не съжалявам.

— Виждам. Разбирам, Тед. Повярвай ми, така е.

— Аз съм мъж, Сара. Мъжът не обича приятелката му да… — той замълча.

— Какво? Какво щеше да кажеш? — попита тя. — Очевидно мога да го понеса.

— Как мислиш, че се чувствам, като знам, че приятелката ми, обучена във ФБР, може да ми срита задника? — изтърси той.

Сара поклати глава.

— Първо, бивша приятелка, ако съм била такава за теб. И второ, относно това какво би почувствал… не съм много сигурна — каза тя. — Вероятно нещо такова.

Тя стегна ръката си в юмрук и го удари със странично кроше, така че той се блъсна в стената и събори снимката, на която беше възседнал своя „Харли Дейвидсън“, и стъклото се разби на парчета.

Спокойно, без да казва нищо повече, Сара се обърна и понечи да излезе от апартамента. Работата й тук беше приключена.

Само че не успя да устои на изкушението. Обърна се към Тед, който продължаваше да седи на пода и да държи челюстта си.

— Е? Какво е усещането да те срита момиче? Дори не съм особено едра, Тед.

Може би беше просто съвпадение, а може да беше и карма, но песента, която се носеше от слушалките на айпода на Сара на следващата сутрин, докато самолетът подхождаше за кацане в Солт Лейк Сити, беше „Промяната е за твое добро“ на Шерил Кроу.

Можеше само да се надява на това. Кръстоса пръсти. Дори на краката. Но имаше и още нещо. Не й беше харесало как приключиха нещата с Тед. Беше й противно. Беше смущаващо, просто ужасно. А и тъжно. Струвало й се бе, че го обича.

Шофирането от летището до Парк Сити беше добро начало. Пред нея се ширеше единствено празният път с планините, които се извисяваха на хоризонта. Беше като четирийсетминутна глътка въздух. Разходните документи за кабриолети под наем не се приемаха особено добре в службата й, така че Сара се спря на шевролет камаро 2SS с шибидах.

Понякога просто ти се иска да вдигнеш ръка към небето, докато караш с над сто километра в час, и да почувстваш вятъра между пръстите си.

Озова се в полицейския участък на Парк Сити по-скоро, отколкото очакваше.

— Агент Брубейкър, аз съм Стивън Хъмъл. Приятно ми е да се запознаем — каза началникът на местната полиция.

Посрещна я лично на главния вход на управлението, вместо да изпрати секретарката си или някой помощник. Това винаги беше добър знак. Обикновено следваха и добри взаимоотношения.

Началник Хъмъл определено беше земен човек, а това не беше изненадващо за град, който можеше да отвори филиал на западния клон на „Ел Ел Бийн“. Парк Сити беше рай за привържениците на катеренето през лятото — на всичкото отгоре имаше двуседмично нашествие на бездушни холивудски типове за филмовия фестивал „Сънданс“ всеки януари — и ски рай през зимата.

Хъмъл може и да беше в униформа, но ако съдеше по тена на загорялото му лице и рошавата прошарена коса, представяше си как изглежда извън работно време. Дънки, карирана риза и вероятно студена местна бира в ръка.

— Елате — каза той. — Да идем в кабинета ми. Готови сме за вас.

По средата на пътя пред тях се изпречи млад полицай с дъвка в уста, който „съвсем случайно“ се оказа там. Беше очевидно, че иска да бъде представен.

— Агент Брубейкър, това е детектив Нейт Пензик — услужливо каза Хъмъл.

Пензик изпъна гърди. След това подаде ръка.

— Добре дошли в Парк Сити — поздрави.

Но в тона му нямаше нищо, което да накара Сара да се почувства добре дошла. Тя веднага отгатна, че Пензик е детективът от отдел „Убийства“, който работи по случая О’Хара.

Това се случваше най-редовно, когато се появяваше в някой голям или малък град — намираха се по един-двама полицаи, на които не им харесваше някакъв федерален агент да ги учи как да си вършат работата. Не че Сара някога беше възнамерявала да го прави. Обаче предубеждението се беше загнездило дълбоко у детектив Пензик: всички федерални агенти се мислят за голяма работа.