Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Изчакай да чуеш останалото, приятел. Стегни се!

Щом не му харесваше, че съм дошъл да видя Макс и Джон Джуниър, определено нямаше да му хареса какво бях замислил.

Майната му на тактичното шикалкавене. Изтърсих всичко на един дъх.

— Какво искате да направите? — попита той.

Беше напълно смаян. Сякаш бях казал на някое хлапе, че дядо Коледа, Великденският заек и Феята на зъбките не съществуват, докато яде от лакомствата, събрани на Хелоуин.

— Приемете това като кратка екскурзия — обясних. — Обещавам да ги върна след два часа.

— Господин О’Хара, боя се…

Прекъснах го. Налагаше се. Барлис беше точно от хората, на които бихте поверили децата си… до определена степен. И все пак той беше директор на лагера, а не диктатор на лагера, а аз не бях изминал целия път дотук само за да се обърна и да си тръгна. Отчаяни времена, отчаяни мерки. Беше настанал моментът да поразмести кабарчетата си.

— Боите се? Не се бойте, Ед — заговорих. — Фактът, че идвам направо от психоаналитика, който началникът ми във ФБР настоява да посещавам, защото се опасява, че може да изляза извън контрол, по никакъв начин не бива да ви смущава. А дори и да ви смущава, успокойте се, защото ми отнеха огнестрелното оръжие — поне това, за което Бюрото знае. Сега може ли някой да доведе синовете ми?

Горкият човечец. Бавно посегна към едно уоки-токи, обади се на двама от възпитателите и им съобщи, че трябва да открият Макс и Джон Джуниър. През цялото време не ме изпускаше от поглед и следеше за някое неочаквано движение от моя страна.

Две минути по-късно момчетата влязоха през вратата. Имаха тен и бяха толкова сладки с шортите и тениските си, драскотините по коленете и мръсотията по вратовете и лактите си. Изглеждаха и миришеха точно на… ами… на лагер.

Лицето на Макс светна; беше въодушевен, че ме вижда. Джей Джей ли? Не чак толкова. И той ми зададе същия въпрос като директор Барлис.

— Тате, какво правиш тук?

— Трябва да ви заведа на едно място, момчета, налага се да го видите.

— Точно сега ли?

— Да, точно сега. Няма да отнеме много време, обещавам. Ще ви върна обратно преди вечеря.

Джей Джей ме погледна по начин, по който може да те гледа само тринайсетгодишно момче, засрамено от роднинската си връзка с теб.

— Ти луд ли си? — осведоми се.

— Не — отговорих. — Аз съм ти баща. Сега да вървим.

След десетминутно пътуване момчетата най-сетне развяха белия флаг и взеха да разпитват къде ги водя. Вероятно съм звучал като развален грамофон.

— Ще ви обясня, щом стигнем — повтарях.

След двайсет минути вече бяхме там.

— Хотел? Водиш ни в хотел? — проплака Джей Джей, щом зърна табелата пред пансион „Поетите“ в градчето Ленъкс, Масачусетс.

— Първо, това не е хотел. Пансион е — обясних спокойно, като сочех величествената викторианска постройка с оръдейна кула и веранда, опасваща я от всички страни. — Второ, да, точно тук ви водя.

— Нали каза, че ще сме обратно в лагера за вечеря — протестира намръщено Макс. — Тази вечер ще има пица пеперони, любимата ми.

— Не се безпокой, няма да спим тук.

Превключих на позиция за паркиране и се обърнах към задната седалка. Изглеждаха някак унили. Определено не бяха ентусиазирани.

— Просто ми имайте доверие, момчета. Можете ли? Ако обичате.

Затътриха крака след мен и им казах да ме почакат, докато поговоря със собственика, Милтън, който седеше на регистратурата.

— Свободна е — отговори Милтън на първия ми въпрос, а след това: — Заповядайте — на втория.

Истинско гостоприемство. Милтън беше точно толкова любезен, колкото и първия път, когато го срещнах… преди петнайсет години.

— Да вървим, момчета — подканих ги, след като взех ключа.

Да, истински ключ. Не магнитна карта или тревожна червена лампичка след седмия опит.

Изкачихме три стълбищни рамена до последния етаж и стаята „Робърт Фрост“. Пътеките по коридорите бяха протрити, боята се лющеше и на места се забелязваше мухъл, но усещането беше по-скоро за уют, отколкото за вехто. Точно както го помнех.

— Бил ли си тук преди, тате? — попита Макс, леко задъхан, докато се опитваше да следва темпото ни, моето и на големия му брат.

— Да — отговорих, отключих вратата и влязохме. — Веднъж.

Джон Джуниър на мига огледа леглото с четири вертикални колони и кадифените завеси, абсолютна противоположност на бунгалото му в лагера.

— И отново, защо сме тук? — простена той.

— Защото ви дължа нещо, момчета — казах. — И то започва тук.