Артуро Перес-Реверте: Фламандският майстор

— Уверявам те, че що се отнася до Алваро, съм напълно излекувана.

— Миличка, има неизлечими болести. При това една година не означава нищо, както се пее в песента.

Хулия не съумя да потисне усмивката си, въпреки че се присмиваше сама на себе си. Преди година беше приключила дългата й връзка с Алваро, а Менчу знаеше всичко за любовта им. Тъкмо Менчу, макар и неволно, бе произнесла окончателната присъда, която много точно формулираше проблема: „В крайна сметка, мила моя, жененият мъж винаги се връща при жена си. Очевидно всички тези години, прекарани в раждания и пране на гащи, се оказват решаващият фактор.“

— Просто така са създадени — беше довършила тя между две смъркания, долепила нос до тясната ивица бял прашец. — Дълбоко в себе си са отблъскващо верни. — Ново смъркане. — Копелета.

Хулия издиша плътен облак дим и бавно допи остатъка от кафето си, внимавайки да не разлее нищо. Краят на тази връзка се беше оказал особено болезнен — след последните думи и последното хлопване на вратата. Болката не изчезна дълго след това. Два-три пъти, когато се бяха сблъсквали случайно с Алваро на лекции или в музеи, двамата се държаха забележително твърдо. „Добре изглеждаш“, „Справям се“. В крайна сметка, и двамата се имаха за цивилизовани хора, които, като изключим общото минало, споделяха и интереса си към света на изящните изкуства. Накратко казано, държаха се като възрастни, зрели хора.

Тя съзнаваше, че Менчу я наблюдава със злорад интерес, очаквайки с наслада нови любовни интриги, в които би могла да участва като тактически съветник. Менчу постоянно се оплакваше, че откак се раздели с Алваро, връзките на Хулия бяха толкова спорадични, че дори не си струваше да бъдат споменавани. „Ставаш пуританка, мила — повтаряше тя, — а това е адски скучно. Имаш нужда от малко емоции, от завръщане във водовъртежа на страстите.“ Така погледнато, дори самото споменаване на Алваро предлагаше възможност за интересни развития.

Хулия разбираше всичко това, без да се дразни ни най-малко. Менчу си беше Менчу и никога нямаше да се промени. Човек не избира приятелите си — те го избират. Остава да ги отхвърлиш или да ги приемеш, но безрезервно. Това беше още нещо, което бе научила от Сесар.

— Алваро не е от значение. Това, което ме вълнува, е картината на Ван Хойс. — Тя се поколеба, търсейки подходящи думи, за да изясни мисълта си. — Има нещо странно в нея.

Менчу сви разсеяно рамене, като че ли мислеше за нещо друго.

— Не се вживявай толкова, скъпа. Картината е просто платно, дърво, бои и лак. Важна е единствено сумата, която ще остане в джоба ти, след като тя смени собственика си. — Взря се в широките рамене на Макс и примигна доволно. — Останалото са бабини деветини.

През цялото време на връзката си с Алваро, Хулия го приемаше като човек, придържащ се най-строго към професионалните стереотипи, чак до външния си вид и начина на обличане. Той беше на около четиридесет години, изглеждаше добре, носеше сака от английски туид и плетени вратовръзки, и на всичкото отгоре пушеше лула. Когато го видя за първи път да влиза в аудиторията — този ден темата на лекцията беше „Изкуството и човекът“ — мина около четвърт час, преди тя да успее да се съсредоточи в думите му. Струваше й се просто невероятно, че човек, който отговаря така съвършено на представите за млад професор, действително е професор. По-късно, когато Алваро се сбогува с тях до следващата седмица и всички се упътиха към коридора, тя отиде при него, сякаш това бе най-естественото нещо на света, съзнавайки отлично какво щеше да последва: вечното повторение на една доста банална история, класическата връзка между студентка и професор. Хулия го знаеше, дори още преди Алваро, който също се канеше да си тръгне, да се обърне и да й се усмихне. В цялата история имаше някакво усещане за неизбежност — или поне така си мислеше Хулия, когато преценяваше положителните и отрицателните страни на една такава връзка — очарователен привкус на класическата представа за fatum 4, за пътищата на съдбата — идея, към която тя самата бе силно привързана още от ученическите си години, когато превеждаше блестящите семейни драми на онзи вдъхновен древен грък, Софокъл. Спомена за тези си разсъждения пред Сесар много по-късно, и той, който от години играеше ролята на неин душеприказчик (още от времето, когато Хулия носеше къси чорапи и си връзваше косата на две опашки), просто сви рамене и с тон на преднамерено безразличие разкритикува баналността на темата, която „открай време е източник на всички сантиментални сценарии, скъпа, особено — тук той направи презрителна гримаса — на френските и американските филми. И ще се съгласиш, принцесо, че това хвърля нова, отвратителна светлина върху цялата работа“. Но това беше всичко. Сесар не си позволи да прави укорителни забележки или да отправя бащински предупреждения, които, както и двамата знаеха, тъй или иначе не биха я спрели. Сесар нямаше свои деца, нито пък някога щеше да има, но притежаваше забележително умение да се справя с подобни ситуации. В определен момент от живота си той беше осъзнал, че никой никога не си взема поука от чуждите грешки, и съответно считаше, че има само един достоен и подходящ начин, по който може да се държи настойникът — а именно да седи търпеливо до младата си повереница, да й държи ръката и да следи с безкрайно разбиране развитието на нейните любови и скърби, наблюдавайки как природата върви по своя неизбежен, но мъдро избран път.