Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Тя се съблече и влезе под душа, но остави вратата отворена, за да може Вивалди да й прави компания. Реставрацията на „Шахматната партия“ преди представянето й на пазара за произведения на изкуството можеше да й донесе прилична сума. Само няколко години след завършване на образованието си Хулия бе съумяла да си спечели солидна репутация и да стане един от най-търсените от музеи и антиквариати реставратори. Методична и дисциплинирана, самата тя рисуваше в свободното си време, и то доста талантливо. За нея се знаеше, че се отнася с уважение към реставрираните оригинали — етична позиция, която не всички нейни колеги споделяха. В трудната и често смущаваща духовна връзка, възникваща между реставратора и обекта на работата му, в ожесточеното противостояние на консервацията и обновяването, младата жена проявяваше една рядка добродетел: съзнаваше, че нито едно произведение на изкуството не може да бъде доведено до първоначалното си състояние, без да понесе сериозни щети. Хулия вярваше, че процесът на остаряване, патината, начинът, по който се изменяха боите и лаковете, дори повредите, прерисуването и ретуширането, се превръщат с минаване на времето в неразделна част от оригиналното произведение. Може би затова картините, минали през ръцете й, никога не блестяха в странни, предполагаемо оригинални цветове и тоналности — „като гримирани проститутки“, както се изразяваше Сесар. Тя работеше върху тях с изтънчена деликатност, която сливаше белезите на времето със самата картина.

Хулия излезе от банята, увита в голяма хавлиена кърпа. По раменете й се отцеждаше вода от мократа й коса. Запали нова цигара и отново застана пред картината, докато се обличаше: кафява плисирана пола, кожен жакет, обувки с ниски токове. Хвърли поглед във венецианското огледало и видимо доволна от себе си, се обърна към двамата играчи на шах и им смигна. „Кой уби конника?“ Докато прибираше снимките и експертизата в чантата си, фразата постоянно се въртеше в главата й като нерешена гатанка. Тя активира алармата и превъртя два пъти ключа в ключалката. Quis necavit equitem. Тъй или иначе, това би трябвало да означава нещо. Повтаряше под нос трите думи, докато слизаше по стълбите, плъзгайки пръсти по украсените с месинг перила. Беше искрено заинтригувана от картината и скрития в нея надпис, но имаше и още нещо: изпитваше странно безпокойство — нещо подобно бе чувствала като малко момиченце, когато се осмеляваше да се изкачи до най-горната площадка на стълбището и се канеше да надникне в тъмния таван.

— Трябва да признаеш, че е същинско бижу. Истинска ренесансова статуя.

Менчу Рок съвсем не говореше за някой от експонатите, изложени в собствената й галерия. Светлите й, силно гримирани очи фиксираха широките рамене на Макс, който разговаряше с някого на бара. Макс беше към два метра висок, добре скроеното му сако се опъваше върху широките рамене на плувец. Носеше дългата си коса вързана на опашка с черна копринена панделка и се движеше със своеобразна, предизвикателна гъвкавост. Менчу го огледа подробно с очите на ценител и после отпи от мартинито си, изпълнена със собственическо задоволство. Макс беше последният й любовник.

— Чист Ренесанс — повтори тя, наслаждавайки се едновременно на думите си и на напитката. — Не ти ли напомня на някоя от онези фантастични италиански бронзови статуи?

Хулия кимна неуверено. Двете бяха стари приятелки, но лекотата, с която Менчу съумяваше да придаде неподозиран подтекст на най-обикновените коментари, никога не преставаше да я удивлява.

— Италианските бронзови статуи — имам предвид оригиналите — излизат доста по-евтино.

Резкият смях на Менчу прозвуча цинично.

— По-евтино от Макс ли? Убедена съм, че е така. — Тя въздъхна драматично и лапна маслинката от мартинито. — Микеланджело е имал късмет — моделирал ги е голи. Не му се е налагало да покрива сметките им за дрехи през „Американ Експрес“.

— Никой не те кара да му плащаш сметките.

— Там е работата, мила — клепачите на Менчу потрепнаха театрално. — Проблемът е тъкмо в това, че никой не ме кара. Разбираш ли…

Тя допи питието си, демонстративно отделила малкия пръст от чашата. Правеше го нарочно, само и само за да провокира околните. Менчу беше вече към петдесетте и изповядваше твърдото убеждение, че секс може да се открие във всичко, включително и в най-деликатните отсенки на едно произведение на изкуството. Може би точно затова оглеждаше мъжете със същия пресметлив и алчен поглед, с който преценяваше икономическия потенциал на някоя нова картина. Сред хората, които я познаваха, галеристката Рок бе известна с това, че никога не пропуска да си присвои нещо, събудило интереса й — било то картина, мъж, или доброкачествен кокаин. Тя все още беше привлекателна, въпреки че възрастта й правеше все по-забележими някои „естетически анахронизми“, както казваше Сесар. Менчу не можеше да се примири с мисълта, че остарява — просто не желаеше това да й се случи. И, предизвиквайки сама себе си, се бореше с годините, култивирайки добре пресметната вулгарност в избора на тоалети, грим и любовници. Що се отнася до работата й, тя беше убедена, че търговците на произведения на изкуството и антикварите не са нищо повече от претенциозни вехтошари, и затова не пропускаше да демонстрира липса на култура, която далеч не отговаряше на истината. Менчу умишлено бъркаше епохи в развитието на изкуството и литературни препратки, подигравайки се открито на затвореното, изискано общество, в което протичаше професионалният й живот. Вършеше това предизвикателно, със същата откровеност, с която веднъж бе заявила, че е преживяла най-върховния оргазъм през живота си, мастурбирайки пред репродукция на „Давид“ от Донатело. С изисканата си и малко женствена жестокост Сесар бе отбелязал, че това е единственият случай в живота на Менчу, когато е съумяла да прояви добър вкус.