Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

— Какво ще правим с Ван Хойс? — попита Хулия.

Менчу се взря в рентгеновите снимки, поставени на масата между чашата с коктейла и кафето на приятелката й. На очите си беше сложила сини сенки, в тон със синята, прекалено къса рокля. Хулия си помисли без всякаква злоба, че преди двадесет години Менчу сигурно е изглеждала чудесно в синьо.

— Още не съм решила — каза Менчу. — „Клеймор’с“ имат намерение да я извадят на търг в сегашния й вид. Трябва да преценим как ще се отрази надписът върху стойността й.

— Помисли си само какво би могло да означава това.

— Същинска мечта. Ударила си джакпота, и още не го съзнаваш.

— Консултирай се със собственика.

Менчу пъхна снимките обратно в плика и кръстоса крака. Двама млади мъже, които пиеха аперитивите си на бара, хвърлиха заинтересувани погледи към загорелите й бедра. Хулия се повъртя раздразнено на мястото си. Обикновено безогледният начин, по който Менчу осигуряваше специални ефекти за мъжката аудитория, само я забавляваше. Понякога обаче тези демонстрации й се струваха излишни. Погледна омегата, чийто квадратен циферблат носеше от вътрешната страна на китката си. Май беше прекалено рано за ревю на фино бельо.

— Собственикът няма да създава проблеми — поясни Менчу. — Той е едно очарователно старче, приковано на инвалиден стол. Ако надписът ще увеличи печалбата му, това би могло само да го радва… Но племенницата му и съпругът й са същински пиявици.

Макс продължаваше да разговаря на бара, но не забравяше служебните си задължения и от време на време се обръщаше, за да отправи лъчезарна усмивка към Менчу и Хулия. „Да не си говорим за пиявици“ — помисли си Хулия, но се отказа да облече мисълта си в думи. Не че Менчу би се впечатлила особено — отношението й към мъжете се отличаваше със забележителен цинизъм, — но Хулия имаше непоклатим усет за приличие, който винаги я възпираше от крайни изказвания.

Изгубила интерес към Макс, тя каза:

— До търга остават само два месеца. Няма да ми стигне времето да сваля лака, да открия надписа и да поставя нов лак. Ще трябва време и за историческата документация на лицата, изобразени на картината, и за писането на доклада за тях. Няма да е зле да получим разрешението на собственика колкото е възможно по-скоро.

Менчу се съгласи. Никога не си позволяваше да бъде повърхностна в професията си — там проявяваше ловкостта на дресиран плъх. В случая тя беше посредник на продажбата, тъй като собственикът на Ван Хойс нямаше никаква представа от пазара на произведения на изкуството. Тя водеше от негово име преговорите с мадридския клон на аукционната къща „Клеймор’с“.

— Ще му се обадя утре. Казва се дон Мануел Белмонте, на седемдесет години е, и твърди, че е очарован да работи с такава привлекателна млада жена с толкова добър търговски нюх.

Имаше и нещо друго, допълни Хулия. Ако новооткритият надпис имаше някаква връзка с историческите личности, изобразени на картината, „Клеймор’с“ със сигурност щяха да използват това, за да увеличат първоначалната й цена на търга.

— Успя ли да се добереш до някаква документация?

— Не намерих почти нищо ново. — Менчу изду устни, опитвайки се да си припомни нещо. — Дадох ти всичко, с което разполагам, заедно с картината. Ще се наложи да се поровиш сама.

Хулия отвори чантата си и се зае да рови излишно дълго за цигарите си. Накрая извади бавно една и погледна към приятелката си.

— Можем да попитаме Алваро.

Менчу повдигна вежди и моментално заяви, че тази идея я превръща в камък — или може би в сол, като жената на Ной, или май беше на Лот? Абе жената на оня дръвник, на който не му харесвало да живее в Содом.

— Всъщност това си е твоя работа — допълни тя с глас, пресипнал от любопитство. Беше в състояние да долови нарасналото напрежение в атмосферата. — В края на краищата ти и Алваро…

Тя умишлено не довърши фразата и доби израз на преувеличена загриженост — винаги се държеше така, когато в разговора ставаше дума за любовните истории на други хора, които според нея нямаха никакви защитни сили, за да се справят с такива неща.

Хулия отвърна невъзмутимо на погледа й и каза само:

— Той е най-добрият историк, когото познаваме. Изобщо не става дума за мен, а за картината.

Менчу се престори, че обмисля сериозно въпроса, после кимна. Разбира се, че решението трябваше да вземе Хулия. Но ако тя беше на нейно място, не би отишла при него. In dubio pro reo , както казваше онзи стар педант Сесар. Или беше in pluvio 3!