Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Пристъпи към статива със скръстени ръце и се загледа в картината. Стоеше напълно неподвижна — само от време на време си дръпваше от цигарата или примижаваше от дима. Единият от играчите, този, който седеше отляво на дъската, изглеждаше на около тридесет и пет години. Кестенявата му коса беше подстригана над ушите по средновековен маниер; имаше властен, орлов профил и бе видимо изцяло погълнат от хода на играта. Беше облечен в яркочервена, тясно прилепнала горна дреха, чийто цвят удивително добре бе устоял на вековете и не бе засегнат от потъмняването на лака. На врата му висеше веригата на ордена „Златното руно“, на дясното си рамо носеше скъпа брошка, чиято филигранна изработка беше предадена от художника до последния детайл, до най-дребния отблясък на всеки мъничък скъпоценен камък. Беше подпрял левия си лакът и дясната си ръка от двете страни на шахматната дъска пред себе си. С дясната ръка държеше шахматна фигура: белия кон. До главата му имаше надпис на латински: FERDINANDUS OST. D.

Другият играч беше по-слаб, около четиридесетгодишен. Имаше гладко, открито чело и почти черна коса, посребрена на слепоочията — леките мазки с бяла оловна боя бяха едва забележими. Това, заедно с израза на лицето му и общото излъчване на уравновесеност, му придаваше преждевременна зрялост. Профилът му излъчваше спокойствие и благородство. За разлика от другия играч той не беше облечен в пищни одежди на придворен, а носеше проста кожена ризница с нагръдник от потъмнена стомана, които недвусмислено го определяха като военен. Той беше по-приведен над шахматната дъска, отколкото противникът му, сякаш изцяло се бе съсредоточил върху играта, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си. Бе опрял скръстените си ръце на масата пред себе си. Тънките отвесни бръчици между веждите подчертаваха дълбоката му концентрация. Той се взираше във фигурите, сякаш те му представяха необичайно труден проблем, за чието решаване се изискваше цялата му интелектуална енергия. Надписът над главата му гласеше: RUTGIER AR. PREUX.

Дамата, седнала до прозореца, беше отделена от двамата играчи с помощта на рязка линейна перспектива, която я поставяше на по-високо ниво в композицията. Черната й кадифена рокля, с изкусно нанесени по нея сиви и бели отсенки, придаващи й релефност, сякаш излизаше от измеренията на картината. Реализмът при изпълнението съперничеше на прецизните детайли в рисунъка на килима, настлания с плочки под, идеално предадените сглобки и шарки на гредите по тавана. Докато се навеждаше към картината, за да разгледа по-отблизо детайлите, Хулия потръпна от възхищението на професионалист. Само голям майстор като Ван Хойс би съумял да използва черния цвят на роклята като преимущество, създавайки цветове от отсъствието на цвят, и то така, както малцина биха се осмелили да работят. При това дрехата изглеждаше толкова истинска, че Хулия очакваше всеки момент да чуе мекото шумолене на кадифе, хлъзгащо се по щампованата кожа на табуретката.

Тя се вгледа в лицето на жената. Беше красиво, и в съответствие с представите за красота по онова време, извънредно бледо. Гъстата руса коса, внимателно пригладена и дръпната назад от слепоочията, беше прибрана под бяла тюлена шапчица. От свободните ръкави на връхната дреха се подаваха ръцете й — слаби и елегантни, облечени в светлосив брокат, — в които имаше молитвеник. Светлината, падаща през прозореца, хвърляше метални отблясъци по отворената закопчалка на молитвеника и по единствения златен пръстен, украсяващ ръката й. Клепачите й бяха сведени над очи, които сигурно са били сини, в израза на скромна и спокойна добродетелност, характерен за женските потрети от епохата. Светлината идваше всъщност от два източника — прозореца и огледалото, едновременно свързвайки женската фигура с фигурите на играчите и обособявайки я дискретно като отделна единица, поради по-голямото скъсяване в огледалото и по-интензивната употреба на светлосенки. Надписът край нея гласеше: BEATRIZ BURG. OST. D.

Сега Хулия отстъпи назад, за да огледа картината като цяло. Нямаше никакво съмнение: пред нея стоеше шедьовър, чиято документация бе потвърдена от експерти. Картината щеше да бъде изнесена с много висока цена на търга при „Клеймор’с“ през януари. Възможно бе скритият надпис, съпроводен от подходяща историческа документация, да увеличи още повече стойността й. Десет процента за аукционерите от „Клеймор’с“, пет процента за Менчу Рок, остатъкът — за продавача. Трябваше да се извади още един процент — за застраховката и за нейния хонорар за почистване и реставриране на картината.