Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Речта му беше приета с иронични аплодисменти. Серхио огледа останалата част от компанията, усмихнат, но объркан. Хулия се разсмя на глас.

— Не му обръщай внимание. Прочел го е някъде и го е научил наизуст. Винаги си е бил мошеник.

Сесар отвори едно око.

— Аз съм един отегчен Сократ. И отхвърлям с възмущение инсинуациите, че си присвоявам чужди думи.

— Страшно е остроумен, нали? — Менчу се обърна към Макс, който слушаше намръщено, и си взе една от неговите цигари. — Дай ми огънче, condottiere mio 38.

Сесар не пропусна да реагира на епитета с обичайното си злорадство.

— Cave canem 39, яки младежо — обърна се той към Макс. Сред присъстващите единствено Хулия можеше да прецени, че на латински думата за „куче“ може да бъде и в мъжки, и в женски род. — Ако се вярва на историята, хората, от които кондотиерите наистина трябвало да се пазят, били тъкмо тези, на които служели 40 — хвърли поглед към Хулия и се поклони иронично.

Действието на алкохола вече личеше и в неговото поведение.

— Не го вземай навътре, Макс — каза Менчу, въпреки че Макс изобщо не изглеждаше обезпокоен. — Виждаш ли, дори идеята не е била негова. Умира да се кичи с чужди дафинови листа… искам да кажа, лаври.

— Или с акант 41 — каза Хулия през смях.

Сесар я изгледа наскърбено.

— Ettu, Bruta? 42 — Той се обърна към Серхио. — Разбираш ли трагичната същност на проблема, Патрокле? — Отпи пак от джина си и се огледа драматично наоколо, като че търсеше приятелско лице. — Наистина не разбирам защо възразявате срещу киченето с чужди лаври, скъпи мои. Всъщност — допълни той след кратък размисъл, — за никои лаври не може да се твърди, че са нечие притежание. Съжалявам, че трябва да ви съобщя тази неприятна вест, но чистото творчество изобщо не съществува. Ние не сме, по-точно вие не сте, защото аз не претендирам да съм творец… Нито пък ти, скъпа моя Менчу. Може би ти, Макс… Не ме гледай така, красиви condottiere feroce 43. Може би ти си единственият тук, който наистина има основание да претендира, че създава нещо. — Ръцете му маркираха уморен, но елегантен жест, изразяващ дълбоко отегчение, причинено може би от собствената му реч, и едната се отпусна, привидно случайно, близо до коляното на Серхио. — Пикасо — съжалявам, че споменавам този стар мошеник — е Моне, е Енгр, е Сурбаран, е Брьогел, е Питер Ван Хойс… Дори нашият приятел Муньос, който в този момент, несъмнено приведен над някоя шахматна дъска, се опитва да прогони своите демони, освобождавайки ни същевременно от нашите, не е той самият, а Каспаров и Карпов едновременно. Той е и Фишер, и Капабланка, и Пол Морфи, и дори онзи средновековен майстор Руи Лопес. Всяко нещо е просто етап от една и съща история, или може би една история, която постоянно се повтаря — не мога да реша кое от двете е по-точно. А ти, прелестна моя Хулия, замисляла ли си се някога, когато стоиш пред прословутата ни картина, къде точно се намираш — вън от нея или в нея? Убеден съм, че си се замисляла, защото те познавам, принцесо. Знам също, че не си могла да намериш отговор на този въпрос. — Той се изсмя невесело и огледа компанията един по един. — Всъщност, деца мои, енориаши мои, ние сме пълна сбирщина. Безочливо се опитваме да се доберем до тайни, които всъщност не са нищо друго, освен загадката на нашия собствен живот. — Той вдигна чашата си за тост, без да се обръща конкретно към никого. — А това, като си помислиш, крие рискове. Все едно да счупиш огледалото, за да разбереш какво се крие зад живачното покритие. Е, мили приятели, не плъзнаха ли вече по гърбовете ви тръпки от страх?

Хулия се прибра у дома към два часа сутринта. Сесар и Серхио я изпратиха до входната врата. Предложиха да се качат с нея до третия етаж, където се намираше апартаментът й, но тя отказа. Целуна и двамата за довиждане и тръгна нагоре по стълбите. Вървеше бавно и се оглеждаше плахо. Когато извади връзката ключове от джоба си, пръстите й усетиха успокоителния, метален досег на пистолета.

Докато превърташе ключа в ключалката, си мислеше учудено, че въпреки всичко приема случилото се сравнително спокойно. Страхът, който изпитваше, беше чиста, точно определима величина. Можеше да го дефинира без какъвто и да било талант за абстрактно мислене — така сигурно би казал Сесар, иронизирайки Муньос. Но този страх не предизвикваше у нея унизителното, мъчително желание просто да избяга. Напротив, той бе съпроводен от изострено любопитство, с немалък примес на предизвикателство и гордост. Приличаше на опасна, но вълнуваща игра, все едно да тръгнеш да убиваш пирати в Небивала земя 44.