Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Да убиваш пирати. Хулия се беше сблъскала със смъртта още като дете. В първите си детски спомени виждаше баща си, който лежеше напълно неподвижен, със затворени очи, в спалнята, заобиколен от тъмни, тъжни хора, които говореха много тихо, като че ли се бояха да не го събудят. По това време тя беше на шест години и тази тържествена и неразбираема картина остана в съзнанието й завинаги свързана с образа на майка й, облечена от горе до долу в черно, по-недостъпна от всякога. Тя така и не видя майка си да пролее дори една сълза; помнеше сухата й ръка, която повелително я побутна да целуне за последен път челото на покойника. Тогава Сесар, един много по-млад Сесар, я взе на ръце и я отведе оттам. Седнала на коленете му, Хулия се взираше във вратата, зад която погребалните агенти подготвяха ковчега.

— Не прилича на него, Сесар — каза тя, опитвайки се да не заплаче. Майка й винаги казваше, че не бива да плаче — никога. Това беше единственият урок, който си спомняше да е научила от нея.

— Така е. Това вече не е баща ти — отвърна той. — Той е отишъл другаде.

— Къде?

— Това няма значение, принцесо. Но няма да се върне.

— Никога ли?

— Никога.

Детското личице на Хулия се смръщи, тя се замисли и каза:

— Не искам вече да го целувам. Кожата му е толкова студена!

Сесар я беше гледал известно време мълчаливо, после я беше прегърнал здраво. Тя още помнеше топлината на прегръдката му, финия аромат на кожата и дрехите му.

— Е, всеки път, когато ти се прииска, можеш да идваш и да целуваш мен.

Хулия не можеше да си припомни кога точно бе установила, че Сесар е хомосексуален. Може би го бе разбрала постепенно, по интуиция, съдейки по дребни неща. Веднъж, когато беше на дванадесет години, бе влязла в магазина и бе видяла как Сесар гали един млад мъж по лицето. Само това; той просто докосваше с пръсти бузата му. Младият човек мина покрай Хулия, усмихна й се и излезе. Сесар, който палеше цигара, я изгледа продължително и се зае да навива часовниците в магазина.

Няколко дни по-късно, докато си играеше със статуетките на Бустели, Хулия успя да формулира въпроса си:

— Сесар, ти харесваш ли момичета?

Той седеше на бюрото и преглеждаше сметките си. Първоначално изглеждаше, че не е чул въпроса. Но след малко вдигна глава и я погледна спокойно със сините си очи.

— Ти си единственото момиче, което харесвам, принцесо.

— Ами останалите?

— Какви останали?

Това беше последният им разговор на тази тема. Но същата вечер, когато заспиваше, Хулия си припомни думите на Сесар и се почувства щастлива. Никой нямаше да й го отнеме, нямаше никаква опасност. Той никога нямаше да замине надалеч, както бе направил баща й — за онова място, от което няма връщане.

После дойде времето на дългите приказки, разказвани под златистата светлина в антикварния магазин — за младостта на Сесар, за Рим и Париж, и всичко това смесено с история, изкуство, книги и приключения. Дойдоха споделените легенди, „Островът на съкровищата“, четен на глас, глава по глава, сред старинните ракли и ръждясалите оръжия. Разказите за горките сантиментални пирати, чиито каменни сърца омекваха в лунните нощи сред Карибско море, когато се сетеха за майките си. Защото дори пиратите имаха майки, дори такива отрепки като капитан Хук, чието ужасно поведение разкриваше долната му същност, но все пак в края на всеки месец пращаше по няколко златни испански дублона, за да облекчи старините на жената, която го бе родила. А между разказите Сесар имаше обичая да вади две старинни саби от една ракла и да й показва как са се сражавали едно време флибустиерите 45 — как да напада и да отстъпва — „целта е да раниш, не да прережеш гърлото на противника си“, и й показваше как се хвърля кука за абордаж. После вадеше секстанта 46и я учеше да определя курса на кораба по звездите. Показваше й стилета със сребърна дръжка, дело на Бенвенуто Челини, който, освен че бил гениален майстор златар, убил и конетабъла Шарл дьо Бурбон с изстрел от аркебузата си по време на опустошението на Рим 47; Хулия помнеше и страховитата кама на милосърдието, дълга и зловеща, с която пажът на Черния принц пробивал шлемовете на французите при Креси 48.

Годините минаваха и Хулия започваше да проявява оформен характер. Дойде ред на Сесар да мълчи и да слуша изповедите й. Първа любов на четиринадесет години, секс на седемнадесет. Той слушаше, без да изказва мнение. Само се усмихваше, когато тя привършеше разказа си.

Тази нощ Хулия би дала всичко, за да може да види отново усмивката му, която й вдъхваше смелост и същевременно караше нещата да изглеждат не чак толкова важни, показваше ги в действителен мащаб спрямо гигантската схема на събитията и неизбежния ход на човешкия живот. Но Сесар го нямаше и тя трябваше да се справи сама. Както би казал той, не можем винаги да избираме спътниците си — или съдбата си.