Артуро Перес-Реверте - Фламандският майстор

Хулия остави палтото си на гардероба и след като поздрави няколко познати, се отправи към дивана в дъното, на който обикновено седеше Сесар. Той беше там, кръстосал крака, с чаша в едната ръка, погълнат от интимен разговор с един красив, русокос млад мъж. Тя знаеше, че Сесар се отнася с подчертано отвращение към клубовете, посещавани единствено от хомосексуалисти. Считаше, че е въпрос на добър вкус да не се вестява на такива ексхибиционистични места, предизвикващи клаустрофобия, а нерядко и агресии. „На такова място — обясняваше той с присмехулна усмивка — не е трудно да се почувстваш като дърта кобила, която се превзема насред конюшня, пълна с жребци.“ Сесар беше самотен ловец — двусмисленото му присъствие бе рафинирано до степен на съвършена елегантност. Той се чувстваше отлично в света на хетеросексуалните, напълно свободен да поддържа приятелства и да прави нови завоевания — обикновено сред хората на изкуството от младото поколение. Считаше, че им помага да открият действителната си сетивност, която те още не са открили. Обичаше да играе за изящните си млади приятели ролите на Сократ и Меценат 34едновременно. След подходящо дълъг меден месец, който се развиваше обикновено на фона на Венеция, Маракеш или Кайро, всяка подобна връзка следваше естественото си, предначертано развитие. Хулия знаеше, че дългият и разнообразен живот на Сесар е бил изпълнен с обърквания, разочарования и измами, но също и с прояви на вярност, които го бе чувала в по-откровени моменти да описва с голяма деликатност, с онзи ироничен и малко резервиран тон, който му помагаше да прикрива скромно всякакви свои интимни копнежи.

Сесар й се усмихна отдалече. Устните му оформиха мълчаливо думите „любимото ми момиче“. Постави чашата на масата, изправи се и протегна ръце към нея.

— Как мина вечерята, принцесо? Ужасно, предполагам. „Сабатини“ вече не е онова, което беше. — Той нацупи устни, а в сините му очи блесна злорадство. — Всички тези висши чиновници и банкери парвенюта с кредитните си карти и прехвърлянето на сметките за изплащане от фирмите им ще съсипят всичко. Между другото, познаваш ли Серхио?

Хулия познаваше Серхио и, както ставаше винаги с приятелите на Сесар, долови смущението, което появата й предизвика у него. Момчето явно не беше в състояние да разбере действителното естество на връзката между антикваря и тази красива, спокойна млада жена. Тя от своя страна веднага прецени, че връзката между двамата не е сериозна — поне тази вечер и от страна на Серхио още не. Младият мъж, макар и интелигентен и чувствителен, не проявяваше признаци на ревност. Бяха се срещали и преди. Присъствието на Хулия просто го смущаваше.

— Монтегрифо искаше да ми направи делово предложение.

— Колко мило от негова страна. — Докато се разполагаха отново около масата, Сесар като че ли обмисляше сериозно чутото. — Позволи ми все пак да те попитам като онзи старец, Цицерон: Cui bono? В чия полза?

— Негова, предполагам. Всъщност искаше да ме подкупи.

— Браво на Монтегрифо. А ти остави ли се да бъдеш подкупена? — Той докосна устните й с върховете на пръстите си. — Не, не ми казвай нищо, скъпа, остави ме да се насладя на това очарователно напрежение още известно време… Надявам се, че поне предложението му е било достойно за внимание.

— Не беше зле. Освен това май включи и себе си в офертата.

Сесар облиза устни в блажено очакване.

— Напълно в негов стил е да опита да убие с един куршум два заека. Винаги е бил крайно практичен. — Сесар се поизвърна почти с гръб към русия си приятел, като предупреждение да не обръща внимание на такава светска недискретност. После отново погледна Хулия, видимо наслаждавайки се на клюката. — А ти какво каза?

— Че ще си помисля.

— Отлично. Никога не изгаряй мостовете зад себе си. Чу ли, Серхио? Никога!

Младият мъж погледна изкосо Хулия и отпи от коктейла си с шампанско. Без всякакви задни мисли, Хулия внезапно си го представи гол в полумрака на спалнята на Сесар — красив и безмълвен като мраморна статуя, с руса коса, разпиляна по лицето. Представи си го с изправения „златен скиптър“ — евфемизъм, който според нея Сесар беше заел от Кокто 35, — готов да потъне в по-възрастния мъж — или може би беше обратното? Хулия никога не бе използвала близостта си със Сесар, за да разпитва подробно за тези неща — макар че понякога изпитваше малко болезнено любопитство да ги узнае. Тя хвърли поглед към Сесар. Той беше както винаги безупречно елегантен в тъмния си костюм, с бяла ленена риза и тъмносин копринен шал на червени точици. Косата му, сресана назад, се виеше на вълни около ушите и по тила му. Хулия отново си зададе въпроса какъв беше този негов чар, та успяваше и на петдесет години да прелъстява млади мъже като Серхио. Може би ироничният блясък на сините му очи, изискаността, усъвършенствана в продължение на много поколения, непринуденото излъчване на отегчен светски човек, безкрайната толерантност, на която никога не даваше цялостен израз — защото не беше склонен да се приема много сериозно — но която, независимо от това, присъстваше във всяка негова дума.