Брент Уикс - Заслепяващият нож

Гавин беше останал без дъх, зашеметен. Изправи се и я отнесе до леглото. Тя се сгуши в ръцете му и го пусна с тихо недоволно мяукане, когато я сложи да легне. Той отиде до своята страна и седна на ръба в смътната светлина на лампата.

Макар да беше получил удовлетворението си, тялото му все още беше жадно. Може би защото просто беше пътувал твърде дълго с Карис. Може би беше заради изненадващата, изключително възбуждаща страст на Марисия. Помисли дали да не я вземе отново и да притъпи безпокойствието си. Утрешният ден щеше да е ад. Искаше просто да поспи. За няколко часа не искаше да изпитва нищо.

Но по някакъв начин се чувстваше сякаш е направил нещо грешно с Марисия. Колкото и да се опитваше, не можеше да се сети какво е. Може би просто се чувстваше гузен заради Дазен.

Излегна се, примига към тавана и се замисли как да избегне многото огнени стрели, които щяха да полетят към него утре. Спектърът или вече бе заседавал, за да обсъдят убийството, или щяха да го направят още на заранта. Нищо не можеше да направи по този въпрос. А тъй като стражите вече бяха претърсили стаята му с обичайното си усърдие, никой нямаше да го потърси тук.

След пет минути — или поне го усети като след пет минути — Гавин се събуди. Марисия я нямаше. Заминала беше по работа, несъмнено. Той полежа в тихата стая и заразнищва разсеяно проблемите си, след което ги отделяше настрана, без много да бърза. Част от най-добрата си работа вършеше така. Спомни си, че Демнос Джорвис не се разбира с жена си, сестрата на Арис Ела. Помисли за скоростта на нарастването на една напаст. Балансирането се беше правило ръчно, преди. На притеглящи един цвят се нареждаше да използват повече луксин за една година, на притеглящи безконтролно цвета се казваше да използват по-малко. Хромарият беше имал доста голям обхват. Помисли за Върховните луксиати, мъжете, определящи доктрината, която щеше да се оповести из сатрапиите. Те го обичаха и се бояха от него, но можеше ли да ги тласне към промяна на самата религия? Помисли за Карис. Щеше да си я спечели отново. Възможно беше вече, сигурен бе в това.

И помисли за мъртвия си брат. Надигна се от леглото и видя, че Марисия е донесла подноса с твърдите четвъртити самуни, които беше пускал по улея пет хиляди пъти. Не се чувстваше гузен. Беше като да се погледнеш в огледало и да осъзнаеш, че вече не си дете. Но този ден Гавин можеше да се погледне безстрастно. Тъй че това съм аз: Гавин Гайл, братоубиец. Мъжът, намерил волята да убие брат си, за да спаси Седемте сатрапии. Вече беше човекът, който всички мислеха, че е от шестнайсет години.

Почти.

Марисия влезе.

— Милорд. Добре, станали сте. Баща ви иска да се срещне с вас незабавно. Цял Малки Яспис бръмчи от новината за смъртта на младата дама. Черната гвардия пази мълчание, докато разследват… чакат заповеди от Бялата, която спи, след като е стояла будна цяла нощ. Спектърът е имал спешно заседание предната нощ и е гласувал събирането на сили, които да тръгнат към Ру. Поставили са баща ви начело, но са осуетили опита му да бъде провъзгласен за промахос. Той ме хвана натясно, милорд, и ми заповяда да ви заведа. Отказа да повярва, че не знам къде сте.

Имаше хитрини в управлението, хитрости, с които да спечелиш и да поддържаш лоялност дори по време на най-свирепия огън. Гавин понякога забравяше, че те са също толкова ефикасни над тези, които познаваш добре, както и над непознати. Карис беше права: Гавин твърде често допускаше най-близките до него да получават най-лошото от него. Затова начерта черна линия между себе си и тревогите си и съсредоточи цялото си внимание върху жената пред себе си.

— Марисия — каза й. — Това не е никакъв проблем. Ти си чудесна. Превъзходна. Ако се справя днес, без да ме пратят в затвора или при палача, купи си нещо наистина, наистина хубаво.

Тя се усмихна широко.

— Както заповяда милорд.

Радостта й повдигна духа му. Той беше Гавин Гайл. Беше Призмата. Какво ли не можеше да постигне за една година?

— Има слух, че си надвил убийца снощи — каза Андрос Гайл.

— Убийца ли? — попита Гавин. Едва беше успял да слезе тук, без да го видят. Беше се изкусил да използва отново искрящите наметала, но нямаше да ги донесе и на сто разтега от баща си. Андрос все някак щеше да разбере.

Баща му седеше в тъмната като адски камък стая, но Гавин остана прав. Не искаше да се задържи тук повече от необходимото.

— Има и друг. Че си я хвърлил от терасата, защото не е поискала да удовлетвори странната ти извратеност. Аз го пуснах. — Андрос Гайл се ухили коварно.