Брент Уикс - Заслепяващият нож

О, милостиви Оролам! Гавин беше убил онова глупаво момиче, защото беше оскърбило нея? Карис бе готова да се разплаче: заради Ана, заради себе си, заради Гавин, заради целия глупав свят и разбитата любов.

— Видяхме, че… — Гавин преглътна и погледна Джил, а той му кимна да продължи.

— Той викаше, и беше побеснял, а момичето беше толкова уплашено, и скочи от терасата.

Думите му поразиха Карис.

— Скочила е?!

— Да, стражеви капитан — каза младежът. — Той… изглеждаше покрусен. Никога няма да забравя изражението му. Каза нещо като: „Милостиви Оролам, аз я убих.“ А след това ни каза да докладваме и че той ще е там, когато се върнем. Изглеждаше толкова стъписан, че му повярвахме, господарке. Не знаехме какво да правим. Един от двама ни трябваше да остане с него. Съжалявам.

— Чакай. Не я е убил той? — попита Карис.

— Не, стражеви капитан. Тя скочи сама — отвърна Джил.

— И двамата сте напълно сигурни в това? — попита Бялата.

— Да, върховна лейди — отвърнаха те едновременно.

— Достатъчно сигурни, за да кажете същото на самия Спектър?

Гавин пребледня, но изглеждаше смутен. Ако беше лъжец, беше по-добрият.

— Да, господарке. Защо да лъжем?

Бялата рече:

— Няма да сте първите черногвардейци, които вярват, че дългът им да защитават Призмата се простира отвъд дълга да защитят живота му.

Джил примига.

— Разбирам, господарке. Но ние едва познаваме лорд Гайл. Едва започнахме службата си.

— И ако някой претърси вещите ви няма да намери сред тях никакви големи подаръци?

Лицето му се вцепени.

— Нови сме на длъжността, господарке. Не и за честта.

— Добре — каза Бялата. — Свободни сте. Идете да поспите. Най-вероятно ще ви събудят грубо за повече въпроси от други, но заслужавате поне малко отмора.

Освободи ги и те напуснаха с благодарност.

Карис се обърна към Бялата.

— Вие като че ли очаквахте това.

— Разбира се, че го очаквах. Вече ги разпитах по-рано. Исках да видя дали са променили версията си. И… исках да чуеш, че мъжът, когото обичаш, е донякъде невинен и за двете престъпления.

Карис примигна. „Мъжът, когото обичам? Двете престъпления?“

— Какво?!

— Той е отблъсквал онова момиче поне два пъти преди. И явно е имал сериозно основание да повярва, че си идвала да легнеш с него, като те е видял така.

Карис се присви от срам, но нямаше какво да отговори.

— Знаеш, че на черногвардейците им е забранено да правят любов с охраняваните от тях, нали, Карис?

— Да, господарке. — Карис преглътна. Предната нощ бе постъпила по-глупаво, отколкото можеше да повярва. А обикновено беше толкова разумна!

— Говорила ли си с командир Железни по този въпрос? — попита Бялата. — Ще ми помогнеш да се наместя тука, нали?

Карис й помогна да легне.

— Мм, не, господарке. Аз… боя се, че действах импулсивно снощи и преди това никога не си бях помисляла, че ще е, мм, съблазняване. — Стомахът й се беше свил.

Бялата се отпусна на леглото.

— Е, скъпа, ако беше, Железни щеше да ти каже, че двамата сме обсъждали точно този проблем преди много време. А и много по-наскоро.

— Нима? — попита Карис.

— Не ме прекъсвай, скъпа. Да. И се съгласихме, че е добро правило. Пази линиите по-ясни. Пази водите да не се разкалят.

— Да, господарке — каза Карис.

Изправи рамене и вдиша дълбоко. Главата й все още беше замаяна, но това бе животът, който си беше избрала. Беше черногвардейка, изцяло и докрай. Не беше лесно, но точно затова го беше избрала — защото знаеше, че ще е трудно. Правилата съществуваха с основание.

Бялата продължи:

— И също така се съгласихме, че понякога изключенията потвърждават правилото. И че ти си това изключение. Ако желаеш да постигнеш връзка с този невъзможен мъж, можеш.

Звук, смътно наподобяващ писък, изскочи от устата на Карис. Тя замръзна и стисна устни.

Бялата се усмихна.

— Оролам дано да ни съжали заради онзи, когото обичаме, дете. Сега иди намери онзи непоправим мъж и го опази жив. Боя се, че ще ни е много нужен през идващите дни.

Карис прегърна силно старата жена и побягна от стаята. Спря се само за да прати вътре другите черногвардейци.

Гавин се изкачваше стъпка по стъпка от ада на собственото си творение. Скрипецът и противотежестите можеше да го направят много по-бързо, но скрипецът вдигаше шум. От дълбините не можеше да знае дали шумът ще се долови високо горе, но трябваше да е предпазлив.

Най-после стигна горе. Измъкна се през дупката, нагласи капака на пода колкото може по-тихо, остави жълтия луксинов панел да се разпадне и се вслуша зад вратата. Нищо.