Брент Уикс - Заслепяващият нож

Усети внезапна вълна покой, която го заля като цунами, заличи всичко на пътя му, погреба възраженията му, разби протестите му. Брат му заслужаваше да е тук. Може би не трябваше просто да са си разменили местата… може би Гавин не трябваше да е добрият брат в ума си сега, след като бе разбрал, че затворникът е лошият брат. Но брат му беше лош брат. Лош човек. Опасност.

Ако семето на мегаломанията вече бе покълвало, когато беше на деветнайсет години, какво ли щеше да му е причинила безграничната власт, ако Гавин го беше оставил да върви свободен по света преди всички онези години?

Може би дори беше направил добре, а не просто най-малкото лошо нещо. Може би заключването на брат му беше справедлив акт.

А може би не. Все едно. Пое си дълбоко дъх.

— Ти започна войната нарочно, за да събереш съюзници около себе си, нали? Помете онова село, в което се бях крил, и тогава други хора се стекоха към мен. Просто за да ти се опълчат. Можеше да ме принудиш да се предам. Щях да се предам. А след онзи първи сблъсък, в който моите хора спечелиха, ти уби пратеника ни. Защо трябваше да го направиш? Трябваше само да проявиш снизхождение към хората ми и можеше да ме имаш. На баща ни ли беше идеята, или твоя?

Дазен бързо изръмжа нещо на стената.

— Виж, брат ми, колкото и хубаво да е спретнал Луцидоний тази малка шашма, не върши работа за някои видове заплахи. Вземи Илита. Кои сатрапии ще гласуват да се тръгне на война, за да се върне Илита в лоното? Нито една. Но един промахос би могъл да го направи. Аборнейците мамят с вноските си от десетилетия. Парийците почти не обръщат внимание на Хромария. Рутгарците открито манипулират и доминират с богатството си и с лъжите си. Тирейците… предполагам, че не съм в много добра позиция да казвам какво е станало с Тирея, откакто войната промени всичко. Прав ли съм?

— Да. — Стомахът му беше кипнал. Чувстваше болки в ставите си.

— Мислиш ли, че Портите на Вечния мрак ще останат завинаги затворени?

— А, аморфната заплаха отвъд Портите на Вечния мрак — каза Гавин. — Ти поне си изучавал история. Призма Сайид Талим почти успява да се наложи да го обявят за промахос, за да се противопостави на „армадата“, която чака отвъд портите. Това е било преди четирийсет и седем години. Дълго време за чакане на една армада.

— Огледай се, Гавин, и ти ми кажи дали това, с което разполагаме, върши работа.

Гавин дори не беше успял да накара Спектъра да обяви война, дори след като Тирея беше изгубена и Аташ нападнат. Как бе възможно това? Брат му беше прав. Системата им беше разбита и беше нужен мъж с воля, за да направи нещо ново.

— Войната е единственият начин да бъдеш обявен за промахос — каза Дазен. — Нужна ти е голяма криза. Ти беше идеалната ни възможност. Можеше да се престорим, че тръгваме след теб с неохота. Ти беше моят брат. Беше синът на Андрос Гайл. Никой нямаше да помисли, че е тактически ход. Но ти непрекъснато се опитваше да приключиш нашата война преди да е започнала истински.

На Гавин му призля.

— И генерал Делмарта. Твой човек ли беше той през цялото време? — Тъкмо избиването на аташийската кралска фамилия от генерала не само беше мобилизирало сатрапиите срещу Гавин, но също така бе премахнало една от фамилиите, противопоставящи се на Андрос Гайл.

— Бяха петдесет и седем души. Ти изби повече в стълкновението при Табашки поток.

— Различно е, когато е хладнокръвно.

— Нима? — попита затворникът. — Прави ли ги това по-малко мъртви? — Примига и се озърна към стената все едно, че някой му говореше.

Гавин не отвърна.

— Ти ми кажи, брат ми — каза затворникът. — Искрен въпрос, защото нямам как другояче да науча отговора: колко неприятности си имал от Аташ след нашата война?

Беше удар право в целта. Преди войната кралските особи на Аташ — последната останка от управления, съществували преди Луцидоний — бяха предизвиквали постоянно проблеми и малки войни. Ако кралската фамилия все още съществуваше, с техните пари и влияние, с безопасните им убежища и вършещите контрабанда кораби, Въстанието на Червената скала щеше да е ужасяващо. А така бунтът се бе провалил почти след като бе започнал. Избиването беше свършило работа.

— Пусни ме — каза Дазен. — Ти си свършил и го знаеш. Прости ми за това, което казах преди. Заканите и злобата. Не го мислех сериозно. Просто паднах в тази килия преди няколко часа. Мислех, че съм се измъкнал, а ти ме надви отново. Имаш чудесен ум, малки ми братко. Но твоето време е свършило. Мога да го видя в очите ти и не просто в цветовете, които си загубил. Имаш остротата на ума, но аз имам волята, а сега светът се нуждае от воля. Там навън дебне заплаха и тя нараства, и само аз мога да спася Седемте сатрапии.