Брент Уикс - Заслепяващият нож

Внезапно го заля топлина към тази жена. Тя беше много повече от негова стайна робиня. Беше му служила с цялото си сърце и в трудни обстоятелства.

— Марисия, има едно писмо в чекмеджето на писалището ми. Сигурен съм, че си го виждала. Моля те, донеси ми го.

И продължи да вади дрехи от килера.

Тя донесе писмото. Беше писмо за освобождаването й от робство. Вместо да нареди да го напишат според стандартния образец и след това само да го подпише, Гавин го беше написал със собствената си ръка. Беше чувал истории за роби, обвинени във фалшифициране на документите си за освобождаване и задържани в робство заради това. Марисия беше красива и ценна по десетки причини. Гавин нямаше да позволи това да се случи с нея.

Погледна я през рамо. Помнеше всяка дума в писмото. Не беше само освобождаване, но и дарение от десет хиляди данара. Цяло състояние, достатъчно, та Марисия да започне търговия и да се омъжи, или просто да преживява с парите до края на живота си. Гавин се обърна и подписа писмото. После взе друг лист хартия и написа на него десетина букви и цифри.

— Баща ми би могъл да задържи тези пари на едно или друго основание. Знае, че държа на теб, така че знае и че ще ти оставя нещо. Този код ще ти отвори друга сметка. Иди при илитийския банкер Онесто във „Вариг и Грийн“.

— Милорд, защо говорите така? — Беше на ръба да заплаче.

— Моля те, дай пет хиляди от това, което е в сметката, на Карис и пет хиляди на Кип. Останалото е за тебе. — Подаде й листа. — Запомни кода и след това изгори листа. Онесто ще даде парите на всеки, който има кода.

— Лорд Призма… — каза тя тъжно. Държеше двата листа хартия, без да ги поглежда.

— Освобождавам те. Би трябвало да си щастлива. — Гавин извърна поглед. Разбира се, това, че тя не изглеждаше зарадвана на свободата си, галеше егото му, но пък може би беше просто защото тя знаеше как да прикрие радостта си. И да беше лъжа, не искаше да я види, и точно затова извърна очи.

— Това е по моя вина, нали, милорд? — каза тя. — Сгреших нещо, нали? Пропуснала съм алармата.

Той сложи ръце на раменете й.

— Не си виновна ти. Моята аларма се провали. Грешката е моя. Просто минаха много години и нещо се е износило. Но не си виновна ти.

— Трябваше да съм тук. Онова момиче, Ана… Трябваше да съм тук. Толкова съжалявам, милорд.

Да, ако Марисия беше в леглото му, нещата щяха да са различни. Но той си беше виновен. Никой не го беше накарал насила да хвърли онова момиче през балкона.

Какво си беше мислил впрочем? Просто бе искал тя да се махне от стаята му? Просто да я уплаши? Или яростта му винаги бе толкова убийствена?

Може би намерението му беше без значение. Тя беше мъртва. Всичко беше свършило.

— Не е твоя вината, Марисия. Моя е. Ти беше добра робиня, добра съжителка и добра приятелка. Сега искам да си тръгнеш, за да не пострадаш.

Тя го погледна с отчаяние.

— Милорд, вие сте добър човек. Моля ви, недейте…

— Един добър човек щеше да те е освободил отдавна — изсумтя той. — Страхувах се как би използвала свободата си, така че ти я забавих. Душата ми е дребнава. Господарят, който се бои толкова от избора, който ще направят хората му, че да им отнеме избора, не заслужава да му се служи. Ти обаче ми служи добре въпреки недостатъците ми. Благодаря ти, Марисия. Моля те, занеси тези две наметала долу в тайната ми стая. След това си тръгни. Може да не се върна сам. Може изобщо да не се върна, а вместо мен да дойде някой друг. Не бива да си тук.

Тя вдигна ръце безпомощно и промълви умолително:

— Милорд…

Той отвори килера и притегли дъската за стъпалата си — от жълт луксин, след като не можеше със синьо.

— Кажи на Кип, че съжалявам. Кажи на Карис… не, сигурно няма да можеш. Сбогом и всичко хубаво, Марисия.

Влезе в килера и затвори вратата.

Чу хлипането й.

Плъзна капака на пода, намери въжето и намести дъската към него. След малко вече се спускаше в тъмното.

Стигна дъното на шахтата, заопипва за луксиновите факли и свали една от стената. Не ги беше използвал досега, защото не искаше да хвърля жълта светлина в която и да е от килиите на брат си. Сега, след като Дазен беше в жълтата килия, това вече беше без значение.

Дръпна лостовете. Щеше да отнеме около пет минути, та жълтата килия да се повдигне и да се завърти на позиция. Беше я изградил така, та брат му да си помисли, че мястото, където се намира прозорецът, е слабост в проекта, докато всъщност беше направил тази част по-здрава от всички други.

Чакането му даде време да помисли за порива на творческа гениалност, който го беше обзел в строителството на този затвор. Беше построил първата, синята килия за месец, а след това беше прекарал близо година в строежа на всички останали. Зачуди се колко ли различен щеше да е светът, ако просто беше убил брат си и бе насочил вниманието си към борба със Спектъра и към поправяне на несправедливостите, които виждаше навсякъде. Загуба, и то само заради един човек.