Брент Уикс - Заслепяващият нож

Разбира се, брат му можеше да дойде всеки момент.

Кухината беше десет крачки широка в двете посоки. Имаше масичка, столче, тесен нар. Никаква храна обаче. Гавин сигурно бе отдъхвал тук, докато беше строил затвора.

Дазен внимаваше при всяка стъпка.

— Казвам ти, точно тук ще те хване — каза мъртвият. — Хайде, давай, иди и легни на нара. Искаш ли да се хванем на бас, че никога няма да се събудиш?

Дазен не отиде при нара. Все едно, нямаше да спи, не и докато факлата бавно догаряше. Беше хвърлил глинените капачета, дори не бе помислил да ги задържи, по дяволите. Глупава грешка. Не че имаше джобове, в които да ги носи. Но все пак.

Нещо замъждука на отсрещната стена, точно срещу тунела.

— О, на всяка цена иди и погледни блясъчето. Правилно. Не е възможно да е капан — измърмори мъртвият.

— Защо не останеш тук, а аз да отида без теб? — каза Дазен. — Така и двамата ще сме доволни.

— Е, не аз съм този, който си говори сам. Можеш да ме оставиш винаги, когато си готов.

— Върви в ада — каза Дазен. — Там ти е мястото.

— Мястото ми е при теб — каза мъртвият. — В ада.

— Майната ти!

Дазен примигваше, оглеждаше пода, стъпваше предпазливо. Не можеше да продължава толкова бавно, така никога нямаше да се измъкне. Но тук си струваше. Колкото и да му се подиграваше мъртвият, все пак имаше право.

Каквото и да представляваше блясъкът, беше врязан в скалата. Може би естествена жила на някаква руда? Злато? Дазен не знаеше нищо за рударството, но се намираше някъде дълбоко под земята.

— Капан. Казвам ти. Капан — каза мъртвият.

— Не го докосвам, тъпако. Престани да ме разсейваш.

Можеше и да е капан, но Дазен нямаше да си пъхне главата точно под онова нещо и да пристъпи в тунела отвъд него, понеже можеше да щракне и…

Задържа се по-надалече, изправи се на пръсти и вдигна високо факлата. Каквото и да представляваше това нещо, беше вгнездено дълбоко в жлебове и тупна под светлината на факлата, щом Дазен я надигна. Чу се леко изсъскване и той замръзна.

Това беше капанът. Трябваше да направи нещо, веднага, но не знаеше какво. За миг луксинът — защото беше луксин — в жлебовете се възпламени и заблестя в мътно, адско червено. Дазен си спомни формулата. Работа на Гавин, смес от жълто и червено, толкова нестабилно, че веднага се възпламеняваше на светлина. Жегна го гняв… а след това цялото устройство лумна ярко, разпалено от светлината на луксиновата факла.

Беше една-единствена дума, две крачки на ширина, изписана със самонадеян, небрежен почерк. И гореше в жълто-червен пламък: ПОЧТИ.

Дазен отскочи и побягна към тунела.

А жлебовете в стената, които дори не беше видял, лумнаха в пламъци, пламъците прекъснаха въжета и подът под него пропадна.

Той се затъркаля в тъмното, надолу по някаква тръба, после падна върху някакви остри шипове. Ударът отне дъха му… и луксина му. Адски камък!

В следващия миг подът се разтвори и той запропада още надолу и надолу. Натресе се в някаква врата, която се отвори рязко и след това се затръшна зад него.

Замаян, с разкървавени от шиповете ръце и гръб, Дазен все пак мигновено осъзна къде се намира от светлината, която го прободе през стиснатите клепачи, все едно му се надсмиваше.

Отвори очи. Стаята беше оформена като смачкана топка, с една дупка отгоре за храна и вода и една отдолу — за изпражненията му. А в извитата стена на новата му жълта килия седеше мъртвецът.

С безумен фалцет мъртвецът рече:

— Казах ти.

Искрящото наметало улесни връщането на Гавин в стаята му. Всъщност мина само покрай една черногвардейка, която погледна към вратата за покрива, когато усети лек полъх, но Гавин бързо затвори вратата.

Промуши се покрай младата жена и когато тя най-сетне реши да отиде да провери, използва удобната възможност да се шмугне в стаята си.

Явно я бяха претърсили, но повърхностно. Не бяха намерили вратата за килера.

Не че имаше значение вече. Гавин отиде до картината и я отвори. Едва не се засмя на глас. Аларменият панел блестеше в жълто.

Брат му се беше измъкнал от зеленото. Колкото и глупаво да беше, Гавин изпита гордост. Брат му беше борец. Може би дори истински борец.

Е, втората аларма поне се беше задействала. Гавин затвори картината, отвори килера и започна да вади дрехи.

— Милорд, може ли да помогна?

Беше Марисия. Беше коленичила до леглото, с наведена глава. Явно го беше чакала, беше си наложила някакво наказание — да остане будна тук. Лицето й беше изпито и пребледняло.