Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Писнало ми е от приказки за сексуалната ти мощ. Не ме интересува — каза Гавин. Затворникът не беше наред с ума. Беше паднал в жълтия затвор само преди дванайсет часа и несъмнено си мислеше, че този път наистина ще се спаси. Разочарованието, ударът в сърцето щеше да е достатъчен, за да накара всеки да побеснее. Но Гавин не искаше да чуе това.

— Значи не е. — Дазен се изсмя, нервен, дрезгав смях, какъвто Гавин никога не бе чувал от него. — По-рано ме беше малко срам от това всъщност. Но вече го преодолях. Не беше толкова страстна, колкото си бях представял. Бяхме на вечеря, аз с хората ми, тя и баща й, разправях ония скандални шеги и дори баща й се смееше през цялото време, и имаше един момент, Гавин, когато осъзнах точно колко различен съм. Как мога да направя каквото си поискам. Да го нахакам на целия свят, а светът млъква и го поема. Говорех как ще чукам Карис цяла нощ и как ще се постарая тя да отговори на изискванията ми, а онзи страхливец се смееше и подмазваше. Можеш ли да го повярваш? А Карис, малката страхливка Карис, просто се напи.

— За жалост не беше нищо особено — продължи той. — Не ми предложи кой знае какво, след като я яхнах. Свършвал ли си, докато жената под теб плаче и пищи? И знам, че не беше защото й отнех девствеността. Ти се погрижи за това, нали?

— Гаден мръсник!

— Направо не можех да свърша. Пиян бях, а тя ревеше. Но после каза името ти и разбрах, че трябваше да го направя. Да ти покажа, че не можеш да вземеш това, което е мое. А знаеш ли какво е мое? Всичко, което поискам. Всеки. Тя продължи да плаче след това, тъй че я изритах навън. Бях малко притеснен, да ти кажа честно. — Сви рамене. — Преодолях го. — Погледна злобно Гавин и видя колко е стъписан. — Никога не ти е споменавала за това, нали?

Гавин беше онемял.

— Ти така и не се ожени за нея, нали?

Гавин се почувства опустошен. Беше казал на брат си сто лъжи за щастливия си животец и щастливата си женичка.

— Да. Не се ожених за нея.

Лицето на затворника се сгърчи. Очите му пробягаха настрани, после — отново към тъмничаря му.

— Шестнайсет години лъжи и всичко рухва, а? Все едно, сигурно си по-добре без нея. Мислиш ли, че е спала и с баща ни?

Да помоли брат си да спре или да му заповяда да спре да говори за Карис щеше да е еднакво неефикасно.

— Мислех… Винаги мислех, че си добрият брат — каза Гавин.

— Добрият брат? — Затворникът се изсмя. — Като добрия близнак и лошия близнак? Ние не сме близнаци, Гавин, и никой от двама ни не е добър.

— Винаги ли си бил такъв, или си полудял тук долу? — попита Гавин.

— Ти ме направи луд, брат ми, точно както аз направих луд тебе. — Дазен захвърли настрани строшената луксинова факла. — Е, защо не сложим вече край на този фарс? Отвори вратата. Освободи ме. — Разпери широко ръце и се опря на прозореца, загледан напрегнато в Гавин.

Гавин видя кръвта, закапала по гърдите на брат му от грубо зарасналата рана, отворила се при падането му. Видя и друга струйка прясна кръв от малките шипове адски камък, които беше набил, за да отнемат всичкия луксин на Гавин, когато пропадне в жълтото.

Дазен беше измършавял, опърпан и болнав. Беше гневен и имаше пълното право да е гневен. Несъмнено лъжеше за Карис, за да нарани Гавин. Или най-малкото преувеличаваше. Но макар Карис никога да не бе означавала нищо за него, майка им трябваше да означава.

„Бях ли любимецът на майка? Разбира се, че бях. Може би ми отделяше повече време, защото виждаше как пренебрежението на баща ми ме наранява и колко много имам нужда от родител. Но бяхме сродни души. Сигурно се е чувствала гузно, че ме обича повече.“ Със сигурност се бе почувствала облекчена, когато научи, че Гавин всъщност е Дазен. Беше видял това на лицето й, преди шестнайсет години, и оттогава се беше опитвал да го отрече.

„Аз съм като кучето с кокала, което минава по нисък мост. Виждам друго куче, минава под мен с кокал, и щраквам със зъби, за да му взема кокала… и изтървавам своя във водата, в отражението ми.“

Погледна затворника, който непрекъснато се озърташе към една от стените на килията си все едно говореше с някого. Напълно възможно беше да е полудял по вина на Гавин. В края на краищата той бе този, който го беше държал сам, затворен в клетка шестнайсет години. Но не беше от грешките, които можеше да поправи.

Гавин се облегна на своята страна на прозореца, притиснал длани в безукорния и несъкрушим жълт луксин срещу ръцете на големия си брат.

— Съжалявам, братко. Съжалявам, ако съм те подлудил, и съжалявам, ако винаги си бил такъв, а аз така и не съм го знаел. Но не мисля, че мога да те пусна. Не и такъв, какъвто си. Моят свят се разпада. Няма да те лъжа за това. Убих едно момиче. Губя цветовете си. Загубих жената, която обичам. Аз… губя всичко. Но не съм загубил ума си и в това съм над теб.