Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Винаги си бил готов да направиш каквото трябва — каза Гавин. — Това беше разликата между нас, нали? — Отрони дълга въздишка. — Всичко се разпада. Няма как да го спася. Гавин… — И беше облекчение да нарече по-големия си брат с истинското му име. — Гавин, искам гаранции. Закълни ми се. Закълни се пред Оролам, че няма да отмъщаваш на Карис. Не знам как ще реагира тя и знам, че може да ти се наложи да я пратиш в изгнание, но ми се закълни, че ще се погрижиш да е осигурена. И Кип. Същите условия.

Гавин — истинският Гавин — присви очи, сякаш обмисляше условията и последствията, които те щяха да имат за властта му, докато неусетно се превръщаше от лудия затворник в сериозния император.

— Под взора на Оролам, заклевам се.

Лъже-Гавин протегна ръката си към пъпката на жълтия прозорец.

— Чакай — каза затворникът. — Преди да си ме пуснал. Имаме една несвършена работа, братко. Какво да правя с теб? — Погледна отново към стената, бързо, раздразнено намръщване, мигновено прикрито.

Гавин се поколеба. Брат му наистина беше великолепен.

— Мислех, че ще ме убиеш. Докато съм жив, съм заплаха, нали?

— Останала ти е само около една година. Убийството не е необходимо. Баща ни има едно островче край Мелос, което ще е идеално за изгнание. Държеше си любовница там.

— Това е… много мило — каза Гавин. — Аз… липсваше ми, братко.

Вдигна ръката си към пъпката и прозорецът между тях се разпадна. После измъкна двата къси пистолета от колана си и натисна и двата спусъка. Грохотът изпълни тясното пространство и оловните топчета се забиха в тялото на затворника. Едното проби съвършена кръгла дупка в гърдите му. Другото се натресе в зъбите и пръсна тила му. Тялото на затворника се свлече на пода. Дори не потръпна. Последва лютивата, утешителна миризма на барут.

И двата пистолета бяха стреляли. Илитийска ръчна изработка. Гавин се възхищаваше на това. Илитийците правеха чудесни пистолети.

Погледна към стената, накъдето беше поглеждал затворникът. Но не видя нищо освен отражението на един мъртвец.

Чакането беше част от живота на един черногвардеец. Чакането беше служба, също колкото да се хвърлиш срещу мускет или магия. Но като повечето черногвардейци, Карис мразеше чакането. Беше се качила на горния етаж и не чу нищо, после й наредиха да изчака за Бялата, която бе заминала някъде и я нямаше от часове.

По някое време дойде друг черногвардеец и каза на охраната пред жилището на Бялата, че Спектърът е свикал спешно заседание.

Сега, след разсъмване, Бялата най-после я бяха докарали на инвалидния й стол по дългия коридор от асансьора до покоите й. Нетърпението на Карис бързо премина в тревога за старата жена. Не биваше да я принуждават да стои будна цяла нощ. Напрежението от това явно бе изписано на лицето й.

Бялата се усмихна на Карис, докато я вкарваха в стаята й, но беше механична усмивка. Днес Бялата имаше повече черногвардейци от обичайното. Двама от новите й поверени войници и Джин Холвар, жена, която беше влязла в същата година като Карис, макар да беше няколко години по-млада от нея.

Карис и Джин помогнаха на Бялата да се облекчи, като се наложи да крепят тежестта й почти изцяло. Карис й помогна да се почисти.

— Моите извинения, дете. Тялото се предава — измърмори Бялата.

Двамата млади черногвардейци, Джил и Гавин Грейлинг, старателно отбягваха да поглеждат към тях. Щеше да дойде време на младите да се наложи да помагат в това. Просто в Черната гвардия нямаше достатъчно жени, за да слагат по две на всяка смяна. Но точно сега нямаше съмнение, че трябва да се приспособят към самия факт, че Бялата изобщо трябва да се облекчава. Карис помнеше младостта си и благоговението, което бе изпитвала тогава.

Толкова отдавна й се струваше вече.

— Можете да си вървите — каза Карис на двамата младежи. — Ще се срещна с вас в казармата да си поговорим. Ние с Джин ще…

— Не, искам да останат — каза Бялата уморено. — Джин, ти можеш да си ходиш.

Джин напусна, а Карис помогна на Бялата да се преоблече за спане. После й помогна да се дотътри до леглото и да седне на него. Формално това не влизаше в задълженията на Черната гвардия, но стайната робиня на Бялата също беше стара и немощна. Бялата не бе поискала да купи нова робиня; заяви, че бездруго на самата нея й остава малко време, и не пожела да се отърве от тази, която си имаше — колкото и малко да правеше вече за нея старата жена.

Бялата въздъхна дълбоко и рече: