Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Заклевам се в Оролам — каза Кип. — При едно условие.

Тя го изгледа подозрително.

— Че ти взимаш половината от това, което получаваме за договора ти.

— Кип, ти си ужасен като преговарящ.

Засмя се и Кип отново бе поразен колко различна е от Лив. Лив беше живяла тежко заради положението си, което беше несправедливо, но не беше толкова лошо като да си роб. Може би беше заради това, че Лив бе видяла отблизо един блестящ живот, тъй че чувстваше жилото от загубата му. Или може би Тея просто естествено беше по-позитивна. Но ако трябваше да преживее нещо лошо и нечестно, Кип се надяваше в бъдеще да е повече като Тея и по-малко като Лив. Тази мисъл разхлаби някакъв стегнат възел вътре в него и той усети, че вече по-малко го е яд на Лив и в същото време — че тя някак си се отдалечава, напуска ума му.

— Добре — каза Тея. — Сега стига глупости — имаме работа!

Дазен подмина първата незапалена факла в тунела, без да я докосне. Всяка факла можеше да е капан. Запровира се през тунела и задиша дълбоко, мъчеше се да запази спокойствие. Тунелът не беше чак толкова тесен и чернилката не беше чак толкова тъмна. Можеше да е и по-лошо. Щеше с радост да приеме по-лошото, за да се измъкне оттук.

Никакво връщане назад. Никога.

След стотина крачки стигна до друга факла и спря. Светлината от зелената му луксинова топка беше слаба и поглъщаше единствения му останал луксин. Не знаеше колко дълго още ще му се наложи да разчита на него. Дано да бяха само няколко минути, но просто за всеки случай…

Огледа факлата все едно беше змия. Тунелът все пак беше твърде тесен и нисък, за да се носи удобно нормална факла със съпътстващите я пламъци и капещ катран. За да носи човек тук нормална факла, без да се изгори, трябваше да я държи не над, а пред себе си. В навика си да разточителства с притеглянето брат му беше направил луксинови факли: обикновена дървена дръжка, а на върха панели от несъвършено притеглено жълто, покрито с тънък слой луксин или стъкло, или дори намазана с восък кожа. Запечатан против въздуха, жълтият луксин дремеше отдолу. Ако поискаш светлина, трябваше просто да обелиш запечатващия слой и се получаваше съвършен едноспектърен жълт източник на светлина. Според това колко въздух преминаваше и колко добре беше притеглено жълтото, луксиновата факла можеше да издържи от един до четири часа. Тези факли бяха отвратително скъпи и ужасно трудни за направа, но брат му обичаше да ги притегля, за да се перчи със своя суперхроматизъм.

Това беше една от работите на брат му, несъмнено. Разбира се, брат му трябваше да е свършил повечето, ако не и всичката работа по този затвор лично.

Луксиновата факла беше наместена в проста желязна скоба. Дазен я огледа с присвити очи все едно малкото парче желязо бе побрало тайните на вселената. Но беше просто желязо. Не приличаше на някакво устройство, така че щом той вдигне факлата, да изщрака и да задейства спусъка на капан.

Но все пак нещо не беше наред.

Дазен изруга. След това изруга отново. Харесваше му да чува как ругатните му отекват в тунела и изчезват в далечината, вместо да отскачат обратно към него от няколко стъпки разстояние.

— Малко тъпо е да крещиш, когато се опитваш да избягаш, не мислиш ли? — каза нечий глас.

Ужас пробяга по гръбнака на Дазен. За един дълъг миг той си помисли, че това е краят. След това позна гласа и каза:

— Ти си мъртъв.

— Но не толкова мъртъв, колкото ще си скоро ти — рече мъртвият.

— Мислех, че си в стената, където те оставих. Не ми трябваш тук.

Мъртвият се изкиска от тъмното.

— Мислиш, че ще се отървеш толкова лесно? Ти си едно забавно малко човече, Гавин Гайл.

— Не! Ти си Гавин. Ти си мъртвият. Приключих с това. Приключих с губенето. Хайде, махай се, паля светлина.

— Но факлата е капан!

— Знам, че е капан! — изръмжа Дазен.

Но не знаеше дали е капан. Това беше страх, параноя. Не можеше обаче да се отърси от страха. Изруга още няколко пъти, тихо, докато оглеждаше факлата. Не можеше да я пипне.

— Забрави я — каза мъртвият. — Имаш най-много още петнайсет минути със зеленото. Може и да успееш, ако не се бавиш тук и си говориш сам. — Изсмя се отново, подигравателно.

Дазен отново тръгна по коридора. Беше изтощен. Ако не поспеше и не намереше истинска храна, скоро щеше да…

„Не, ще се тревожиш за това по-късно.“

Тунелът бавно завиваше и Дазен си помисли, че кръжи на спирала нагоре. Сякаш продължаваше цяла вечност. Беше непоносимо, но не можеше да продължава така много дълго, нали? Колко дълбоко можеше да е прокопал Гавин?