Брент Уикс - Заслепяващият нож

— По-дълбоко, отколкото можеш да изкопаеш ти, разбира се — каза мъртвият. — Той винаги е бил по-умен от теб.

— Млъкни!

Кракът на Дазен се огъна и той залитна. Не падна, но за малко да изтърве зелената топка.

— Помниш ли как беше любимецът на татко? Как мислиш, дали Гавин е любимецът му сега? Ти винаги се боеше баща ни да не разбере колко по-умен е Гавин от теб, нали?

— Млъкни — изпъшка Дазен. Оролам, насмалко да изгуби единствената си светлина. Не можеше да си представи да остане затворен в пълен мрак, само с гласовете в главата му.

— Защо не се върнеш при луксиновата факла? — каза мъртвият от тъмното. — Зеленото ти може и да стигне. Разбира се, луксиновата факла може да не се запали. Да е стояла там твърде дълго. Те не траят вечно. Дори факлите на брат ти.

Тъмнината ставаше по-плътна, загръщаше и свиваше малкия смътен кръг зелена светлина. Зеленото уж трябваше да го накара да се чувства див и силен. Но дори на дивите животни сърцето им може да се пръсне. А усещането за сила не е същото като силата.

Дазен закуца бавно напред — нищо друго не можеше да направи. Тялото му го предаваше. Черни петна заплуваха пред очите му. Препъна се отново и този път падна и едва задържа гаснещия зелен глобус до гърдите си. Надигна се разтреперан. Този път мъртвият си мълчеше.

А след това — спасение.

Видя нова луксинова факла. Тръгна към нея, бавно и предпазливо.

— Тя е капан, знаеш го, нали? — каза мъртвият. — Бас слагам, че предишната не беше. Той вероятно е толкова по-умен от теб, че е знаел, че ще подминеш онази, а след това ще си отчаян. Предвидил те е доста…

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Зелената топка вече беше по-малка от юмрука му. Оставаха му най-много пет минути.

Все пак не се хвърли безразсъдно към факлата. Огледа внимателно желязната скоба.

— Няма да е прост капан с лост. Стига, Дазен, това ще е доста по-елегантно, не мислиш ли? Дазен…

— Аз съм Дазен сега! — изсъска Дазен. Но дори не се обърна. Мъртвецът беше прав — не можеше да е прост капан с лостов спусък. Скобата изглеждаше здрава. Отдръпна се, протегна пръст и натисна скобата, готов да отскочи, ако се случи нещо.

Нищо.

Присви очи и се опита да погледне в свръхвиолетово, но не можа да разбере дали не успя, или просто нямаше свръхвиолетово.

Бутна факлата с пръст. Тя помръдна в скобата и той се дръпна. Кракът му отново поддаде, той залитна и за да не падне, се подпря на стената.

Но освен пълната загуба на достойнство не последва нищо.

— Достойнството ли си загуби? — изкиска се мъртвият. — Ти си охлузен и мръсен, и гол, миришеш на насрано и си говориш сам. Какво достойнство имаш за губене?

— Искам да знаеш едно — каза Дазен. — Когато се измъкна оттук, ти изчезваш. Не си ми нужен повече.

— Нуждата е много интересна дума, нали?

— Върви във вечния мрак — въздъхна Дазен уморено. — Да видим какво си ми приготвил, братко.

И сграбчи факлата.

И — нищо. Не последва нищо.

Издиша бавно и дълго. Не беше осъзнал, че я държи. „Оролам да те прокълне, Гавин, наистина си адски умен.“

Отлепи едното глинено капаче на луксиновата факла и тя бавно заизлъчва сиянието си, щом въздухът навлезе през многобройните дупчици. Все още беше наполовина пълна с жълт луксин.

Надеждата изгря над сърцето на Дазен като слънце, изпълзяло над хълмовете, щом чистата жълта светлина разцъфна. Той развъртя луксиновата факла и светлината лумна по-силно. Дазен отлепи следващата глинена плочка и сиянието го обля.

Нямаше никакъв капан.

Наистина щеше да успее. Напук на онзи кучи син брат си.

Притеглянето от луксин беше ужасно неефикасно. Но Дазен не се опитваше да притегли нещо полезно. Искаше просто да вкуси от жълтото.

То се вливаше в него на бавна вихрушка и след шестнайсет години отсъствие беше великолепно. Почувства се с по-изострени сетива, по-чист, способен да продължи напред.

Фактът, че Гавин не беше използвал тази луксинова факла като капан, все още не означаваше, че в тунела няма капани. Дори изобщо да не беше допуснал, че брат му би могъл да се измъкне по този начин, Гавин можеше да се е притеснил, че някой ще го открие от другия край. Да, трябваше да е предпазлив.

„Благодаря ти, жълто.“

Съживен и изпълнен със сила, Дазен продължи напред.

След няколко минути лъчите на лукс факлата огряха входа на подземна кухина. Дазен спря.

— Тук ще те хване — рече мъртвият.

— Млъкни — изсъска Дазен.

Огледа всичко много грижливо. Стените на тунела, преди да стигнат до кухината, пода, тавана… всичко, което можеше да види, във всеки спектър. Сърцето му затуптя силно, но нямаше нищо: никакви скрити жици, никакви необясними дупки в стената, от които можеше да се изстреля кървава смърт. Запристъпва бавно напред. Можеше да не бърза. Факлата щеше да издържи.