Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Къде е Луна Зелената? — обърна се Гавин към Клитос.

Клитос пребледня.

— Ужасно съжалявам, лорд Призма…

Луна, въпреки че беше рутгарка, беше човек на Гавин. Беше се постарал да я задължи към себе си толкова, че ако си поискаше всичко да му се върне наведнъж, тя щеше да направи за него почти всичко.

— Какво? — попита Гавин. „О, не!“

— Получи удар. Умря.

— Но тя нямаше и четирийсет и пет — каза Гавин.

— Много съжалявам, лорд Призма. Беше на ръба да разкъса халото от доста време и… — Клитос продължи тихо: — Имаше слухове, че няма да понесе Освобождаването. Разбирате ли?

Беше се опитала да се превърне в зелен бяс и не бе успяла. Или не?

Това беше проблемът, когато се изправиш срещу смъртта или безумието. Никога не знаеш кой какво ще направи. Гавин беше виждал всякакви през годините.

Това беше катастрофа. Обявяването на война изискваше просто мнозинство. Имаше осем гласа — един за всеки Цвят. И един за Призмата. В случай на равенство Бялата имаше глас. Гавин беше разчитал на Делара Оранжевата, която бе аташийка и определено щеше да гласува за война, и на Арис Зелени була, чиято Кървава гора бе твърдо за война — а и самата тя не беше против войната. Нейният глас, с този на Луна, щяха да го докарат до четири. Това щеше да го докара до Бялата, която според него щеше да гласува за войната. Не беше глупава.

Но без Луна му се налагаше да склони на своя страна Джия Толвер или Сада Надвиолетова. Джия често гласуваше с него, но аборнейците нямаха изгода от една война и нямаше да имат нищо против да погледат как Аташ гори, докато те се преструват, че неохотата им да се притекат на помощ е поради чист, възвишен пацифизъм. Сада Надвиолетова беше дори още по-трудна за преценка. Пария също беше далече от боевете и нямаше да иска да изпрати младите си мъже или богатството си… но Сада щеше да постъпи правилно. Надяваше се на това.

Трябваше да действа бързо, ако искаше да има шанс.

Може би новата Зелена, или Зелен, щеше да е податлив. В противен случай Гавин можеше да структурира вота. Баща му вече щеше да е изпратил гласа си за войната като „не“, но ако Гавин беше ловък и по-бърз, можеше да направи така, че да има гласувания по въпроси, за които Червения не беше пратил гласа си. Ако отклонеше прякото гласуване за обявяването на война, Гавин можеше да надиграе стария паяк. Трудно беше, но възможно. Щеше да обърне горделивото пренебрежение на стареца към Спектъра срещу него самия.

„Въпреки цялото удовлетворение, което получаваш от презрението си към нас, татко, всичко има цена.“

Луна Зелената обаче? Не можеше да е станала бяс, нали?

Но ако не беше… Мили Оролам, убийството на Цвят? Орденът не можеше да е чак толкова добър.

Това не беше най-добрият начин да успее. Знаеше го. Не беше подготвен за това заседание. Не че вината бе негова — бяха призовали за спешна сесия преди седмици, за да се проведе веднага щом той се върне. Тъй че той не можеше да изчака, не можеше да го отложи. Колкото по-дълго време прекараше с тези хора, толкова повече възможности щяха да имат да забележат, че нещо с него не е наред. Очите му все още изглеждаха призматични, когато бе изгубил само синьото… Но пък и естественият цвят на очите му беше син. След като вече бе изгубил и зеленото, дали очите му щяха да започнат да променят цвета си?

Всичко това беше лудост и препъване в тъмното.

Откъм коридора се чуха гласове и облечена в пищно зелено копринено наметало се появи не кой да е, а самата Тизис Маларгос, изумително красивата зелена, която бе саботирала изпитанието на Кип. Жената, която мразеше Гавин, защото фамилията й имаше причина да мрази истинския Гавин. Жената, чийто баща беше убит по заповед на Фелия Гайл, защото той можеше да е издал, че Гавин всъщност не е Гавин.

Тя се изсмя на нещо, което събеседникът й отвън бе казал, а след това хвърли рязък поглед към Призмата. Светлокафяви очи, лице със сърцевидна форма, бяла кожа, безценно рядката руса коса, щедри извивки. Екзотична красавица, която го мразеше заради нещо, което той изобщо не бе направил. Съвършено. Но много, много млада, за да е в Спектъра. Как беше станало?

И тогава събеседникът й се появи пред очите му, с големи черни очила под алена качулка и в халат с цвета на кръв.

— Татко — промълви Гавин с вледенено сърце. — Каква изненада.

Докато треньор Фиск водеше упражненията на новобранците по събаряне на земята, влезе Карис Белодъб. Тея я забеляза веднага. Първо, не беше много добра в хвърлянията, които упражняваха — беше една от областите, в които малкото й тегло правеше нещата по-трудни за нея. Все пак можеше да събори на пода два пъти по-тежко момче, но трябваше да направи прехвърлянето съвършено. Точно в момента съвършенството й убягваше.