Брент Уикс - Заслепяващият нож

След като вратата се затвори, Марисия се обърна към Кип.

— Изглежда, оставате тук, млади господарю. Нуждаете ли се от нещо?

— Може би само малко да…

— Чудесно. В такъв случай, ако ме извините, имам да свърша спешни неща за лорд Призмата. Моля ви, стойте настрана от нещата му. Не обича да ги пипат.

— Раз…

Но тя вече бе излязла. Вратата щракна зад нея.

— … бирам.

Смутен, Кип погледна Самит до вратата. Беше присвила устни. Мъчеше се да не се ухили, несъмнено, но иначе лицето й беше безизразно.

Кип седна до масата. „Не се въвличай в неприятности.“ Погледна леглото и кутията с колодата и в миг на гордост реши, че няма да я отвори.

По дяволите!

Картите все едно сами скочиха в ръцете му.

Вратата се отвори и Кип натика картите обратно в кутията и я скри под наметалата.

О, беше просто Тея.

— Ей, господарю — рече тя и му намигна. — Робинята на Призмата ми каза, че може все още да си тук. Не трябваше ли да сме на упражнения?

— Трябва да поговорим за това нещо с „господаря“ — каза Кип.

— Не. Трябва да поговорим за стратегиите си за изпита за Черната гвардия. След упражнението.

— Все още не ни се налага да говорим за стратегии, нали? — каза Кип.

— Да, все още не.

— Пратили са те, за да ме разсееш — каза Кип разбиращо.

— Командирът каза, че си преживял нещо травматично. Партньорът ти трябва да те наглежда. Хайде.

Беше почти като да имаш истински приятел. Но разбира се, Тея трябваше да наглежда Кип. Беше робинята му. Той се усмихна вяло. „Почти истински приятел“ не беше толкова лошо всъщност.

Вдигна отново кутията с картите. Самит се покашля.

Кип я погледна. Тя му отвърна с безизразен поглед. Той остави кутията. Почувства се като сгълчано дете. Кимна към леглото: „Може ли да взема поне това, мамо?“

„Разбира се“, отвърна изражението й — търпеливо и насмешливо.

Кип вдигна тънката костена пръчка от леглото. Нямаше представа какво е.

— О, това е изпитателна пръчка — каза Тея. — От Вършитбата. Показва какви цветове вероятно ще можеш да притеглят. Но защо ще те изпитва…

Пръчката легна в отворената му длан. Имаше всичките седем цвята.

Гавин поздрави Бялата с усмивка. Черногвардейците заеха местата си зад тях. Елесия, дребничка жена, светлокожа за Черната гвардия, буташе стола на Бялата. Това беше промяна. Значи Бялата отслабваше.

Незнайно защо, макар да се боеше от нея близо две десетилетия, тази мисъл му донесе само страх. Тя умираше, както и той. А ако продължаваше да притегля твърде много, Карис — също. Може би времето на това поколение беше отминало.

Междувременно еретиците на Цветния принц ставаха все по-силни. Кип нямаше да е готов навреме. Не и ако Гавин умираше толкова бързо. Беше загубил два цвята за… колко, четири месеца?

— Значи фалшифицира пробите на Кип, та враговете ти да не разберат, че е пълноспектърен полихром? — каза Бялата.

Да, по-добре беше да скочи направо в дълбокото. Дори само за да не й даде повод да се отдаде на Балансирането, докато наблюдава отстрани.

— До голяма степен. Макар че някой изпрати убиец веднага, тъй че явно не подейства.

— Изглежда, някой се опитва да съживи Ордена. Имаше няколко необяснени убийства, докато те нямаше. Но за това можем да поговорим по-късно.

Влязоха заедно в асансьора. Гавин се задържа с настройването на тежестите. Първо, искаше да ги нагласи точно, за да спрат без тръскане за старата жена. Второ, искаше да чуе каквото има да му каже.

— Ако ми казваш плановете си предварително поне от време на време, бих могла да ти помогна, знаеш го, Гавин.

„Но това би означавало да ти се доверя.“

— Но това би означавало да ми се довериш — каза тя.

Плашещо. Твърде много време бе прекарал със старата коза. Зачуди се дали той става все повече като нея, или тя като него. Виж, това вече беше плашеща мисъл.

— Каква е крайната игра, Гавин?

Крайна игра. Той помисли за своите седем цели. Седем цели за седем години. Вече беше вътре от две години. И вече не му оставаха пет години. Беше се научил да пътува по-бързо от всички. По дяволите, беше се научил дори да лети. Беше се провалил в освобождаването на Гаристън… макар че ако приемеше аргумента на Корван, всъщност беше успял със спасяването на хората му. Все още не беше казал истината на Карис, но щеше да го направи. А другите три? Е, на това заседание щеше да се потруди над всички тях. И определено не можеше да й каже за никоя от тях…

— Значи има крайна игра — каза тя и повдигна вежди в хладна насмешка.