Брент Уикс - Заслепяващият нож

Добре, ако присъствието на Андрос Гайл склонеше всички останали в залата да гласуват против предложението на Гавин, поне щеше да склони Бялата към него. Но макар че инстинктът й щеше да я тласне да се противопостави на това, което иска Андрос, тя нямаше да позволи това да надвие загрижеността й какво е правилно да се предприеме, какво е най-доброто за Седемте сатрапии и за Хромария. Ох, дори на нея не можеше да разчита.

Гавин се постара да не издаде колко е ядосан и погледна баща си. Кучият син седеше спокойно и се наслаждаваше на собствената си изключителност. Правилата не важаха за Андрос Гайл. Той беше над тях. Светът се огъваше пред волята му. Нелепо.

Гавин се изкиска.

— Какво ви е толкова смешно, лорд Призма? — попита Тизис Маларгос.

— Просто нещо лично. — Усмихна се снизходително и не й каза нищо повече, просто за да я раздразни. „Вече играеш с големите, Тизис. Сигурна ли си, че си готова?“

— И то е? — попита тя. Неискреност покапа по брадичката й.

— Защото не ме харесваш. Което не е причина да не трябва да ме харесваш.

— Може би трябва да започваме — намеси се бързо Бялата. Винаги мироопазващата, ако и не винаги умиротворителката. — Андрос, хубаво е, че те виждам. Толкова време мина. Би ли желал да поведеш встъпителната молитва?

— Не — отвърна старецът. Без обяснения, оправдания или извинения.

Бялата сплете пръсти. Изчака.

Клитос Сини не можа да издържи на напрежението и се обади:

— Аз… Аз с радост бих…

— Неразположен ли се чувстваш, Андрос? Твърде немощен за една молитва? — попита Бялата.

Гавин разбра накъде бие. Намек за слабост, намек за негодност да остане в Спектъра. Беше необичайно грубо за Бялата, която претендираше за деликатност. Но също така не търпеше грубост.

Андрос кривна глава все едно, че признава точка, спечелена от противника му.

— Разбира се, че не — изхриптя той. — Гласът ми обаче вече не е толкова прелестен след толкова много години в служба на Оролам. Мислех, че може би звънливите тонове на гласа на Тизис Зелената ще са по-ободряващи за всички нас.

— Оролам съди сърцата на хората, не гласовете им — каза Бялата. — Той чува всяка молитва, отправена към него в смирение.

„Тъй че баща ми по-добре да си спести дъха.“

Гавин не си направи труда да прикрие объркването си. Баща му, затворил очи дори и под затъмнените си очила, буквално играеше на сляп. Обхващаше целия Спектър, без да може да види изражението на никого? По дяволите!

Може би беше достатъчна пречка, за да помогне на Гавин.

Но думите на баща му будеха съмнения в ума му. Защо Андрос трябваше да посочи новата Зелена? Тя, разбира се, беше млада и красива и наистина имаше хубав глас, все неща, които Андрос ценеше. Но като я посочваше, Андрос намекваше, че Тизис е негов човек.

Гавин беше допуснал, че е. Но защо Андрос трябваше да го изтъква пред всички, освен ако може би не беше? Или не беше напълно.

Напрегнатостта около очите на Тизис и пресилената й усмивка му показваха, че баща му прекалява. Зелените мразеха да са обвързани, мразеха да са под чужда власт. „Внимавай, татко. Като нищо бих могъл да измъкна това бижу от ръцете ти. Въпреки всичко.“

Гавин отпусна очите си до подчервено и огледа всички членове на Спектъра поред, възможно по-дискретно. В подчервеното не можеше да се видят нюансите в изражението на една личност — този дял от светлинния спектър беше твърде размит за фини подробности. Можеше да види температурата на кожата на всяко лице. Варираше от мъж към жена, разбира се, в зависимост от естествената им температура и колко близо бяха кръвоносните съдове до повърхността на кожата, но ако човек можеше да установи и запомни основната линия за всяко лице — а Гавин много грижливо беше правил това през годините за всички тук освен за Тизис, — можеше да различи кога някой изпитва необичаен стрес. След като сърцата им започнеха да бият по-бързо, дори да можеха да контролират по-открити признаци като преглъщане, нервност или свиване на челюстите, в подчервеното щяха да греят по-топло.

Разбира се, човек можеше да е нервен по десетки причини, а температурата можеше да се повлияе от какви ли не фактори, от изпиване на чаша вино до носенето на дебели дрехи, но все пак от време на време щеше да му подсказва неща, каквито нищо друго нямаше да може. С тази група имаше нужда от всяко предимство.

Андрос Гайл започна молитвата:

— Отче на Светлините, смирено те умоляваме, почети молебствието ни…