Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Предполагам, че…

— Чудовищно е как поддържат място като Лаврион, а нас ни наричат зверове, защото сме готови да накажем една робовладелка, тази жена. Колко роби предполагаш, че е държала? Колко от тях е била, пращала в мините или в курвенските бардаци? Или е позволявала на съпруга си да ги обезчести? Чудовищно е как обръщат сърцата ни срещу собствените ни интереси. Те са ни заклещили в това, Аливиана. Превърнали са го в система. Направили са така, че да не можем да го променим отвътре. Направили са така, че трябва да убиваме, за да се измъкнем. Ако ние сме чудовища, сме чудовища, създадени по тяхно подобие.

Очите на всички се бяха обърнали към градските порти. Крепостните стени също бяха отрупани със зрители.

— Независимо дали ще се бият, или ще се предадат, Аливиана, тук ще умрат по-малко, отколкото умираха за една година в Лаврион. А ние приключихме с Лаврион завинаги. Жертви, Лив. Жертви трябва да се направят.

Макар и да знаеше, че е напразно, Лив все още се надяваше, че портите ще се отворят в последната секунда, че горе ще се появи пърхащо бяло знаме. Не стана.

— Пладне е — обяви инженерът.

— Стреляй — извика Цветния принц.

Старата жена запищя:

— Не, моля ви! Не съм направила нищо…

Издърпаха освобождаващия клин. Огромната противотежест се понесе надолу, люшна се под огромните скърцащи подпори и дългият лост изплющя напред, въжетата дръпнаха коша нагоре с невероятна бързина. Звукът на плющящите във въздуха въжета се напласти под крясъка на жената.

Тя прелетя тристате разкрача между требушета и стената толкова бързо, че беше трудно да се проследи, но Лив успя ясно да види за миг как старицата замаха във въздуха, преди да се натресе с главата напред в стената.

Из цялата тълпа едновременно се разнесоха ахкания, викове и смях, инженерите зареваха весело ругатни и подигравки. За Лив всичко това бе някак далечно и ужасяващо. На голямата мръсна стена се появи кърваво петно все едно някой великан бе премазал комар с ръката си.

Лив притегли свръхвиолет и изпита парадоксалното облекчение от това, че не изпитва нищо. Имаше логика тук, логика в този ужас. Ако щурмуваха града, колко мъже и жени щяха да загинат само при първия щурм? По-добре една жена да умре шумно и ужасно — но все пак бързо и без много телесна болка, — отколкото да загинат хиляди в завземането на града. И още десетки хиляди, когато вземеха града. След като гражданите на Идос пролееха кръвта на хиляди Свободни, Цветния принц нямаше да може да направи нищо, за да ги спре да нанесат ужасно възмездие. Това нямаше да е като превземането на Гаристън, който си беше град на самата армия, място, където искаха да опазят колкото може повече, за да могат самите те да живеят в него. Това щеше да е пълно унищожение.

Макар и вече бивши роби, робите от Лаврион не бяха нещо неопределено и неоформено. Не бяха просто невинни селянчета, превърнати в роби, които можеше отново да се върнат към мирен живот. Много от тях бяха скотове, преди да бъдат принудени да заживеят скотския живот на роби в мините. Разбойници, пирати, изнасилвачи, бунтовници и подклаждащи бунтове сред роби отиваха в Лаврион. Каква част представляваха такива хора от цялото, Лив нямаше представа, но дори и в дрехите си на притегляща имаше моменти, в които да се движи нощем из лагера беше изнервящо. А ако тези мъже се развихреха в град, който е избил техни приятели?

Това беше по-добре, за всички, освен за няколкото нещастни жени. Жертви. Градът трябваше да бъде завзет и това беше най-добрият начин да се направи. По-добре беше да умрат неколцина, отколкото много, нали? Избягването на по-големите ужаси го изискваше. Това бе най-моралният начин да се води войната, колкото и ужасен да беше.

След като от градските стени не последва ответен огън, атмосферата бързо се успокои. Мъжете започнаха да правят облози, проснаха се одеяла на тревата като за празненство на открито.

Цветния принц се обърна към Лив. Видът му отново я порази, но този път стъписването й продължи едва половин секунда. Наистина приличаше на чудовище на пръв поглед. И все пак беше честен с нея дори когато истините бяха трудни. Особено когато истините бяха трудни. Беше я разбрал такава, каквато е. И макар да беше младо тирейско момиче, се беше отнесъл с нея както заслужаваше. Каза й:

— Ще ти дам кон, петстотин данара и пропуск.

— Това не е… — почна Лив.

— Не съм довършил. Тръгнеш ли, никога повече няма да се върнеш. Ще си мой враг и никога повече няма да ти повярвам. А ако не заминеш сега, няма да си тръгнеш никога. Ти избираш, едното или другото, днес. Бях търпелив с теб, но трябва да знам дали мога да разчитам на теб. Тъй че това е. Виж ни в най-лошото и реши. Имаш време, докато падне градът. Тогава тръгваш с нас или по своя път.