Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Не! — извикаха няколко мъже.

— Ще позволим ли повече на Хромария да ни казва какво да правим?

— Не! — подхвана този път тълпата, най-после схванала. Беше като призивите и отговорите на религиозните служби, само че този път срещу луксиатите вместо с тях.

— Ще продължаваме ли кротко да вървим в тъмното?

— Не! — Този път се включиха всички, дори и най-задните, които едва ли бяха чули въпроса на принца.

„Това е тълпата — помисли Лив. — Това е звярът. Но зверовете могат да бъдат укротени.“

— Нашето бъдеще лежи пред нас — продължи Цветния принц. — Нашите победи лежат пред нас. Лежат там! — И той посочи към града, чиито порти вече се отваряха.

Добър разчет на времето, помисли си Лив. Но пък може би просто се беше забавил, докато портите се отворят. Добре го бе направил, така или иначе. Добре изиграно.

Последваха гръмки овации, но Цветния принц не беше приключил.

— Между нас и нашето бъдеще стоят луксиатите. — Той ги посочи. — Ще им позволим ли да ни спрат?

— Не!

— Тогава казвам да тръгнем. Казвам да минем през тези, които искат да ни спрат.

— Да!

— Ако трябва да се принесат жертви, нека те да са жертвите!

— Да!

— С мен ли сте?

— Да!

Той се обърна към Лив и каза тихо:

— С мен ли си?

Тя преглътна. Погледна писмото за последен път. Пусна го в калта.

— Да тръгваме.

И, Оролам да им е на помощ, точно това направиха. Войниците проснаха вързаните луксиати на пътя и цялата армия мина върху тях. Армията вървеше в крак, газеше в неумолим марш все едно просто прегазваха труден терен, без да обръщат внимание на живите хора под ботушите си.

След войската минаха притеглящите на Цветния принц — дългите им бели халати и рокли се влачеха в локвите кръв и ставаха алени.

После тръгнаха останалите. Някои се опитваха да стъпват покрай стенещите мъже и жени. Други нарочно тъпчеха слабини и пръсти или носеха камъни, за да трошат глави. Скоро вече нямаше значение. Телата станаха на каша. Пътят стана на кървава кал, щом кръвта попи в безразличната пръст. По-късно Лив чу, че някои от луксиатите били още живи, когато тежко натоварените фургони с обковани с желязо колела на тиловите части минали върху тях.

Войската влезе в града, победоносна, ликуваща, опиянена от всемогъществото си. И продължи напред, а бойците вече имаха имена, имена, спечелени в кръв и бой. Имена за тяхната неумолимост. Някои ги наричаха светотатци — и точно такива бяха. Някои ги наричаха убийци на луксиати — и такива станаха. Някои ги наричаха Червени халати и виждаха в кръвта знак за тяхната жестокост. Те приемаха всичко това и продължаваха напред. И всеки притеглящ, и всяка притегляща сред тях ценяха кръвта по халатите си, а след като ги изперяха, потапяха полите в кравешка кръв, за да ги направят отново червени. Воняха от това, особено когато минаваха вкупом. Но го наричаха миризмата на свободата, на жертвоприношението на други. Някои тихо ги наричаха животни. Те самите се наричаха непобедими. Наричаха се Кървавите халати.

Тази нощ Лив отседна в жилището на един от благородниците на Идос. Напи се и когато след полунощ Зимун дойде и почука на вратата й, не го върна.

— Ще ми ги отнемеш, нали? — попита Кип. Думите излязоха накъсано и прегракнало от устата му.

— Какво? — попита Гавин и се намръщи.

Сякаш докато Железни беше тук, Кип можеше да си остане Кип: онзи Кип, който се обучаваше за Черната гвардия. Онзи Кип, който имаше няколко крехки приятелства и започваше да става добър в няколко неща. А сега, след като Железни бе намекнал, че Гавин ще го изтегли от Черната гвардия, всичко се върна на порой. Не само това, че едва не го убиха предната нощ и че беше държал Янус Бориг в ръцете си, но и как бе държал умиращата си майка в ръцете си, отчаяна и обвиняваща.

— Знаех си. Знаех, че ако не ги видя веднага, някой ще ми ги отнеме. Просто не мислех, че ще си ти.

Кип знаеше, че не го е яд за картите — яд го беше затова, че беше безпомощен. Преди да се появи Гавин Гайл и да помете всичко зад себе си Кип си беше имал своя лайнян живот в лайняното си градче с лайняните си приятели. Откакто Гавин Гайл беше нахлул в живота му, се чувстваше все едно са го натопили под водата. А сега беше излязъл последният му дъх и той изпадаше в паника, махаше с ръце, биеше с юмруци по всеки, който се окажеше най-близо.

— Какво правиш? — попита Гавин.

— В смисъл?

— Защо се държиш така? Беше с ума си само допреди две секунди!

— Ти ме остави! — каза Кип. Гърлото му се беше стегнало от чувството за изоставеност. Трудно му беше да преглътне. Дори не беше съзнавал, че съществува, но сега се чувстваше ужасно оголен, слаб, засрамен. Беше заради възможността командир Железни да напусне завинаги… точно както го оставяше всеки друг.