Брент Уикс - Заслепяващият нож

— В устата ви звучи толкова просто. И празно.

— Злото е просто и празно. Злото не притежава никакви загадъчни дълбочини. Зяпваме в една тъмна дупка и я запълваме със страховете си, но тя е само една дупка.

— Вярвате ли в Оролам, или той също е една необходима лъжа?

— Имам големи въпроси за него. Не е благоволил да им отговори.

Той също беше вярвал в нещо подобно, като млад. Мислеше, че Оролам чува молитвите на великите и светите. Беше се молил с кръв на ръцете си, тъй че не го бяха чули. Оправдания. Беше измислял оправдания за Оролам повече от двайсет години. Защото алтернативата бе твърде ужасна. Но ето. Нямаше да вярва повече на лъжи.

— Всъщност вярвам — каза Бялата. — Вярвам дълбоко, приятелю. — Погледна го и той си спомни за невероятната й воля. Воля достатъчно силна, за да стане Бялата, и достатъчно силна, за да не прибягва до магията си вече от толкова години.

— Бихте ли ме излъгали? — попита Железни.

— Абсолютно. Но не за това.

— Готова сте да ме превърнете в лъжец.

— Няма да е първият път, в който ще видя един добър човек да понася лъжа.

— Гатанки.

— Може би.

— Имате предвид Гавин начело на всички ритуали. Той е атеист, нали?

Запъна се на думата „атеист“. Винаги беше смятал, че това е най-лошото, което може да е човек. А сега самият той беше атеист.

— Предпочитам да мисля, че се бори да надвие липсата си на вяра — отвърна тя предпазливо.

Той изсумтя. Беше дошъл тук, за да й каже за картите и кинжала, но сега… а и разговорът вървеше с усуквания. Ако той не заслужаваше пълната истина от нея, тогава и тя не я заслужаваше от него.

На вратата се почука.

— Господарке — каза една черногвардейка, Самит. — След като Призмата се завърна, Спектърът обявява онова спешно заседание. Трябва да тръгнем надолу до десет минути.

Бялата й кимна и я освободи. За секунда изглеждаше притеснена и натъжена.

— Хората ти са добри с мен, командире. Казва ми за „онова спешно заседание“, да не би да съм забравила, че днес трябва да решим дали да тръгваме на война. Но такава доброта е опасна, когато тялото ми ме предава, а Червения се опитва да ме обрисува все едно вече съм затънала в старческо слабоумие.

— Ще поговоря с нея.

— Деликатно обаче. Знам, че е с добри намерения. — Погледна го в очите. — Вече казах на Черния, че не може да те отстрани. Червения те мрази по причини, които не знам, а ти няма да ми ги кажеш, но той не може да ти посегне, докато съм жива. — Махна с ръка, и това беше. Железни беше спасен. — Сега. Моят залог. Не мога да ти кажа какъв беше, но мога да ти кажа на кого беше. Залагам всичко на Гавин. Залагам света на него и може би няма да доживея да разбера кой печели.

Железни въздъхна. „Откога станах пазител на тайни и разказвач на полуистини?“

Бръкна в джоба си. Извади бял камък, голям колкото да се побере в шепата му. Хвърли го на писалището на Бялата все едно беше боклук.

Очите й се разшириха.

— Командире, това да не е… — Посегна и го взе. — Бял луксин! — прошепна съвсем тихо.

— Гавин го притегли в битката при Гаристън. Не знае, че го направи.

Тя огледа белия луксин в разтрепераните си ръце и за първи път, откакто Железни я познаваше, заплака.

Много плачещи жени днес.

— Аливиана, ела. Имам нещо за теб — каза Цветния принц. Обърна се към инженера, отговарящ за требушета. — Десет чипа, ако успееш да вкараш в града още първата. Но ми дължиш пет, ако тя не пищи.

Инженерът се поклони ниско, почти се просна на земята. Хората все още не знаеха какво почитание трябва да отдават на Цветния принц.

Целият лагер се беше събрал за това. Наближаваше пладне, а всички знаеха, че пладне е крайният срок. Оръдията на стените на града бяха насочени към тях, но не бяха стреляли през цялото вдигане на требушета, на триста разкрача от градските стени. Някои от последователите на принца се бяха задържали по-надалече от страх, че оръдията ще открият огън и ще се опитат да унищожат требушета въпреки жените и децата от Ергион, задържани като заложници около него. Повечето обаче се бяха струпали по-близо, за да видят зрелището лично и без да мислят за опасността.

Лив беше тук, защото принцът й беше казал да дойде.

— Няма да те пазя от реалностите на войната, Аливиана. Това е нашият път и ти трябва да го познаваш. Доверявам ти се с трудни истини. — Тя схвана намека: „За разлика от баща ти. За разлика от Хромария.“

Щеше да е достойна за това доверие. Тъй че наблюдаваше отблизо. Тълпите не я бутаха с лакти. Виолетово-жълтата й рокля на притегляща гарантираше това. Към притеглящите се отнасяха като към благородни дами и господа. Те имаха сила, а силата беше ценност.