Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Видя люлеещата се на вечерния вятър табела. Ако искаше да се върне, трябваше да го направи сега. Обаче не се поколеба. Никога нямаше да забрави, че именно Мартинес му бе помогнал да избяга от родината си, когато руските танкове бяха на един изстрел разстояние от Райхстага.

Бутна олющената зелена врата на бара. Чувстваше се толкова незабележим, колкото би била монахиня в казино. Вече беше приел, че няма дискретен начин да покаже на ИРА, че е в града. Не беше въпрос кого познаваш — той не познаваше никого.

Поръча си „Джеймисън“, като нарочно говореше с подчертан немски акцент. Отвори портфейла си, извади чисто нова банкнота от пет паунда и я сложи на бара. Барманът я изгледа с подозрение. Не беше сигурен, че има в касата достатъчно, за да върне рестото.

Карл гаврътна уискито и веднага поръча второ. Трябваше поне да опита и да покаже, че има нещо общо с тях. Винаги му беше смешно как мнозина си мислят, че големите мъже трябва да са и големи пиячи. След второто уиски се огледа, но никой не гореше от желание да установи зрителен контакт с него. В бара имаше двайсетина души, които бъбреха, играеха домино, отпиваха от бирите си и се преструваха, че не са забелязали слона в стъкларския магазин.

В 21:30 барманът удари камбанката и изрева, че скоро затваря, което накара неколцина клиенти да се втурнат към бара за по последно питие. Все още никой не поглеждаше Карл, нито го заговаряше. Той остана още няколко минути, но нищо не се промени, така че реши да се върне в хотела и да опита отново утре. Знаеше, че трябва да минат години, преди да започнат да го приемат като местен, ако изобщо се случеше подобно нещо, а той разполагаше само с няколко дни да се срещне с човек, който никога не би и помислил да влезе в този бар, но който до полунощ щеше да научи, че Карл е бил тук.

Докато излизаше на Фолс Роуд, усети, че няколко чифта очи следят всяко негово движение. Секунди по-късно двама мъже, по-скоро пияни, отколкото трезви, се заклатушкаха по улицата след него. Карл забави крачка, за да е сигурен, че преследвачите му няма да пропуснат да видят къде е отседнал и ще докладват на шефа си. Влезе спокойно в хотела, обърна се и забеляза двамата в сенките от другата страна на улицата. Качи се на третия етаж и се прибра в стаята си с чувството, че през първия си ден в града едва ли би могъл да направи нещо повече от това да ги накара да забележат появата му.

Изгълта всички бисквити в бюфета заедно с портокала, ябълката и банана от купата с плодове — бяха му напълно достатъчни. Когато бе избягал от Берлин през април 1945 година, беше карал само на вода от мътните реки, разкаляни от танковете и други тежки машини. Е, веднъж се наслади и на лукса на суров заек — беше когато пресече границата с Швейцария. Нито веднъж не спа под покрив, никога не вървя по път и не влизаше в градчета или села по време на дългото, пълно с отбивки пътуване до средиземноморския бряг, където бе взет на борда на един параход като чувал въглища. Минаха пет месеца, преди да слезе от кораба и кракът му да стъпи в Буенос Айрес. Там незабавно потърси дон Педро Мартинес, с което изпълни последната заповед, която му бе дал Химлер, преди да се самоубие. И сега Мартинес беше неговият командир.

На следващата сутрин Карл стана късно. Знаеше, че не може да си позволи да го виждат в пълния с протестанти салон за закуска на хотела, така че хапна сандвич с бекон в кафенето на ъгъла на Лийсън стрийт и бавно тръгна към Фолс Роуд. Улицата беше пълна с купувачи, майки с колички, деца с биберони в устите и свещеници с черни раса.

Озова се пред „Волунтиър“ секунди след като съдържателят бе отворил вратата. Той го позна незабавно — човека с петарката — но не го показа. Карл си поръча пинта светло и плати с рестото от сандвича. Остана да пази бара до края на работния ден, като само на два пъти отскочи до тоалетната. Обядът му беше солен чипс. До вечерта изяде три сини пакетчета, които само засилиха жаждата му. Местните идваха и си отиваха; Карл забеляза, че един-двама не наминаха за питие, което го изпълни с известна надежда. Наблюдаваха го, без да го гледат. Часовете обаче се изнизваха, без никой да го заговори и дори да хвърли поглед към него.

Петнайсет минути след като обяви последни поръчки, барманът извика: „Господа, погледнете си часовниците“ и Карл изпита чувството, че е пропилял още един ден. Докато вървеше към изхода, дори си помисли дали да не мине към план Б — да премине на другата страна и да се свърже с протестантите.